Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 224

Наюр закачи стъпало в стремето и отскочи нагоре, а после се прехвърли от другата страна на седлото и във въздуха. Заби се в удивения мунуят и го събори на земята. Макар и останал без дъх, мъжът се опита да се бори с него и трескаво посегна към ножа си. Наюр го удари с глава в лицето и усети как челото му се сцепва в ръба на шлема на противника му. По някакъв начин бе загубил собствения си шлем. Удари го отново и усети как носът на мунуята се строшава. Другият скилвенди успя да извади ножа си, но Наюр го хвана за китката. Съскащ дъх. Твърди очи и стиснати зъби. Скърцането на кожа и броня.

— Аз съм по-силен — изстърга гласът на Наюр, преди отново да удари мъжа с глава.

В очите на другия нямаше страх… само упорита омраза.

— По-силен!

Той притисна треперещата ръка в земята, стисна китката, докато ножът не се изплъзна от безчувствените пръсти. Удари го отново в лицето. Вдигна крак.

Так! Третият стрелец.

Мунуятът под него нададе клокочещ звук и притихна. Една стрела бе приковала гърлото му към земята. Наюр чу галопиращи копита, видя извисяваща се над него сянка.

Хвърли се към земята и чу свистенето на меч.

Претърколи се, приклекна, видя мунуята да се надига от замаха, а после да обръща коня си за повторна атака. Примигвайки, за да прогони кръвта от очите си, Наюр огледа земята. Къде беше неговият меч? Кон и ездач скочиха към него.

Без да мисли, той сграбчи люлеещите се юзди. Само със силата на мускулите си успя да изтласка коня встрани от полета му, а после и на земята, където животното зацвили яростно. Удивеният мунуят се претърколи. Наюр зарита тревите, докато най-накрая не намери меча си сред един шубрак. Вдигна го и спря първоначалната атака на мунуята със звънтящо издрънчаване на метал в метал.

Мечът на мъжа се спусна в блестяща арка през небето. Нападението му беше свирепо, но само за няколко мига Наюр го отблъсна, нарушавайки равновесието му с яростта си. Мъжът се препъна.

И всичко свърши. Мунуятът изгледа глупаво противника си и се наведе да си вдигне ръката.

За да изгуби и главата си.

Аз съм по-силен.

Гърдите му се вдигаха и спускаха, докато дишаше учестено. Наюр огледа малкото бойно поле, внезапно разтревожен, че Келхус може да е умрял. Ала откри дуниайна почти незабавно: стоеше сам насред купчина мъртъвци, с меч, вдигнат като по-рано, чакайки галопиращата атака на един-единствен мунуятски копиеносец.

Приведен над оръжието си, конникът виеше, за да даде глас на яростта на степта над тътена на копита. Той знае, помисли Наюр, знае, че ще умре.

Пред погледа му, дуниайнът хвана железния връх на копието с меча си и го насочи към пръстта. То се пречупи и блъсна мунуята към високата задна част на седлото му. Келхус скочи. Невъзможен скок, в който прехвърли главата на коня с обутия си в сандал крак и изрита ездача право в лицето. Мъжът падна в тревата, където гърчовете му бяха усмирени от меча на дуниайна.