Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 224
Р. Скот Бакър
Наюр закачи стъпало в стремето и отскочи нагоре, а после се прехвърли от другата страна на седлото и във въздуха. Заби се в удивения мунуят и го събори на земята. Макар и останал без дъх, мъжът се опита да се бори с него и трескаво посегна към ножа си. Наюр го удари с глава в лицето и усети как челото му се сцепва в ръба на шлема на противника му. По някакъв начин бе загубил собствения си шлем. Удари го отново и усети как носът на мунуята се строшава. Другият скилвенди успя да извади ножа си, но Наюр го хвана за китката. Съскащ дъх. Твърди очи и стиснати зъби. Скърцането на кожа и броня.
—
В очите на другия нямаше страх… само упорита омраза.
—
Той притисна треперещата ръка в земята, стисна китката, докато ножът не се изплъзна от безчувствените пръсти. Удари го отново в лицето. Вдигна крак.
Мунуятът под него нададе клокочещ звук и притихна. Една стрела бе приковала гърлото му към земята. Наюр чу галопиращи копита, видя извисяваща се над него сянка.
Хвърли се към земята и чу свистенето на меч.
Претърколи се, приклекна, видя мунуята да се надига от замаха, а после да обръща коня си за повторна атака. Примигвайки, за да прогони кръвта от очите си, Наюр огледа земята. Къде беше неговият меч? Кон и ездач скочиха към него.
Без да мисли, той сграбчи люлеещите се юзди. Само със силата на мускулите си успя да изтласка коня встрани от полета му, а после и на земята, където животното зацвили яростно. Удивеният мунуят се претърколи. Наюр зарита тревите, докато най-накрая не намери меча си сред един шубрак. Вдигна го и спря първоначалната атака на мунуята със звънтящо издрънчаване на метал в метал.
Мечът на мъжа се спусна в блестяща арка през небето. Нападението му беше свирепо, но само за няколко мига Наюр го отблъсна, нарушавайки равновесието му с яростта си. Мъжът се препъна.
И всичко свърши. Мунуятът изгледа глупаво противника си и се наведе да си вдигне ръката.
За да изгуби и главата си.
Гърдите му се вдигаха и спускаха, докато дишаше учестено. Наюр огледа малкото бойно поле, внезапно разтревожен, че Келхус може да е умрял. Ала откри дуниайна почти незабавно: стоеше сам насред купчина мъртъвци, с меч, вдигнат като по-рано, чакайки галопиращата атака на един-единствен мунуятски копиеносец.
Приведен над оръжието си, конникът виеше, за да даде глас на яростта на степта над тътена на копита.
Пред погледа му, дуниайнът