Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 222

Нападнаха го образи от Киют: хилядите мунуяти, яздещи през димящите равнини в магическите огньове на Имперския саик. По някакъв начин тези мъже бяха оцелели.

Наюр имаше нужда само от един поглед към водача им, за да разбере, че не харесва този човек. Дори от разстояние от него се излъчваше нервна арогантност.

Разбира се, дуниайнът видя същото, и дори повече.

— Онзи начело — предупреди той — ни вижда като възможност да се докаже.

— Зная. Не казвай нищо.

Непознатите се спряха неспокойно пред тях. Наюр забеляза няколко прясно направени свазонда по ръцете им.

— Аз съм Пантерут урс Муткиус от мунуятите — обяви водачът. — Кои сте вие?

Шестимата му съплеменници се струпаха зад гърба му, а от погледите им се излъчваше усещане за едва сдържан вандализъм.

— Наюр урс Скийота…

— От утемотите? — Пантерут го огледа, а после премести изпълнен със съмнение поглед към свазондите, покрили ръцете му, след което се обърна към Келхус. Изплю се по скилвендски обичай. — А кой е това? Твой роб?

— Мой роб, да.

— Позволяваш му да носи оръжия?

— Роден е в племето ми. Реших, че е благоразумно. Степта е станала отчаяно място.

— Така е — отсече Пантерут. — Какво ще кажеш, робе? Наистина ли си роден сред утемотите?

Наглостта вцепени Наюр.

— Съмняваш се в думата ми?

— Степта е станала отчаяно място, както сам казваш, утемоте. И се говори за шпиони…

Наюр изсумтя.

— Шпиони?

— Как иначе биха могли да ни надвият нансурите?

— С интелект. Със силата на оръжието си. С хитрост. Аз бях при Киют, момченце. Случилото се там нямаше нищо общо с…

— И аз бях при Киют! Онова, което видях, може да се обясни само с предателство!

Тонът му не можеше да се сбърка: умишлената обида на някой, който иска да пролива кръв. Крайниците на Наюр започнаха да го сърбят. Той погледна към Келхус, знаейки, че дуниайнът ще научи всичко необходимо от изражението му. После се обърна към мунуята.

— Знаете ли кой съм аз? — Въпросът бе не само към Пантерут, но и към хората му.

Това изглежда шокира младия воин. Ала той се окопити бързо.

— Чували сме историите. Няма мъж в степта, който да не се е смял на името на Наюр урс Скийота.

Наюр го удари силно по слепоочието.

След един лудешки миг светът потъна в дивашко насилие.

Наюр скочи към Пантерут, удари го втори път с юмрука си и го събори от седлото. После рязко извърна коня си надясно, встрани от вцепенените сподвижници на мъжа, и извади меча си. Когато другите го подгониха, посягайки към собствените си оръжия, той върна животното обратно сред редиците им и порази двама, преди дори да са извадили остриетата си. Приведе се под дъговиден удар от страна на третия, после замахна напред, пронизвайки нагръдника и гърдите му, за да разполови сърцето.

Завъртя се шеметно и се огледа за дуниайна. Келхус стоеше наблизо, нечий кон удряше земята с копита зад него, а в краката му лежаха три неподвижни тела. За миг очите им се срещнаха.

— Другите идват — каза Келхус.

Наюр се обърна и видя остатъка от дружината на Пантерут да се изкачва по склона, яздейки в галоп към тях. Мунуятски бойни викове изпълниха въздуха.