Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 165

Затова и знаеше, че Масентия е безопасна, че въпреки по-голямото разстояние, Карианският и после Понският път са много по-добър маршрут за самотна жена, отколкото по-преките пътища край брега. И затова знаеше, че трябва да се движи с други пътешественици, така че онези, с които се разминават, да мислят, че принадлежи към група.

Точно затова скъсаният й сандал я плашеше толкова. Преди, опиянена от откритите пространства и собствената си смелост, Езменет не се тревожеше от самотата си. Сега тя тежеше върху й. Чувстваше се твърде открита, сякаш зад всяка група дръвчета се криеха стрелци, които само чакат да мернат татуираната й ръка, да чуят прошепната дума или някакъв друг неизбежен знак за това коя е.

Пътят се заизвива нагоре и Езменет закуцука, доколкото можеше. Надигащото се отчаяние само накара босия й крак да я заболи още повече. Как можеше да извърви цялото разстояние до Момемн по този начин? Колко пъти й бяха казвали, че безопасното пътуване винаги е въпрос на подготовка? Всяка болезнена стъпка сякаш беше порицание.

Карианският път започна бавно да се спуска пред нея, а после се изравни при плитка долчинка, прекосявайки някаква малка река, за да прониже тъмните хълмове, които обгръщаха хоризонта. Щръкнал от безлистните дървета, встрани се точеше разрушен ценейски акведукт, разпадайки се на поле от камънаци там, където местните го бяха разграбвали за материал. Кални пътеки се извиваха към по-далечните хълмове, прекосяваха незасяти полета и изчезваха в издигащата се по склоновете гора. Ала надеждите и вниманието на Езменет се насочиха към няколкото недодялани сгради, струпани около моста: някакво село, от което към сивото небе се издигаха тънки струйки дим.

Тя имаше малко пари. Повече от достатъчно, за да й поправят сандала. Докато приближаваше селото, се сгълча за съмненията си. Беше чувала, че едно от нещата, характерни за Масентия, е фактът, че в нея липсват обширните плантации, типични за голяма част от империята. Това беше земя на свободни земеделци и занаятчии. Откровени. Честни. Горди. Или поне така бе чувала.

Но после си спомни и начина, по който подобни хора се мръщеха, когато я видеха провесена от прозореца си в Сумна.

— Мъжете, които работят неблагодарна полска работа, си мислят, че имат права върху истината — казваше старата Пираша.

А истината не беше благосклонна към курвите.

Езменет пак се наруга за тревогите си. Всички казваха, че Масентия е безопасна.

Тя закуцука по отъпканата земя на онова, което минаваше за пазарен площад, търсейки сред околните бараки и къщи обущар. Когато не откри, започна да души въздуха за следа от рибено масло, което кожарите използваха по време на работа. Всъщност й трябваше само една кожена ивица. Подмина няколко купчини глина, после четири свързани помежду си бараки на грънчари. В една от тях възрастен мъж работеше на колелото въпреки студа и оформяше извивки от глината с палците си. Зад него грееше отворът на пещ. Кашлицата му, която звучеше като клокочеща тиня, я стресна. Езменет разсеяно се зачуди дали селото не е покосено от някаква болест. Група от пет момчета зяпаше от входа на една конюшня. Най-голямото или поне най-високото я гледаше с открито възхищение. Ако очите му не бяха криво разположени, щеше да е красив. Езменет си спомни как един от клиентите й каза, че е рядкост да се намерят красиви деца в села като тези, защото често ги продавали на богати пътешественици. Тя се зачуди дали някой се е опитвал да купува това момче.