Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 163

И тогава щеше да се наложи да вземе решение. Изведнъж една каишка на левия й сандал се скъса. Тя успя да завърже двете половини на възел, но те деряха кожата под вълнените й чорапи. Избиха й пришки и скоро Езменет куцаше. Тя изруга коларя, задето не се сеща да побърза. Цветисто изруга и обичая, който забраняваше на жени да носят ботуши в Нансуриума. После възелът също се скъса и колкото и да се опитваше, не можа да поправи каишката.

Групата се отдалечаваше все по-напред по пътя.

Езменет прибра сандала в торбата си и започна да ходи без него. Кракът й почти веднага изтръпна. След двадесетина крачки се отвори и първата дупка в чорапа й. Не след дълго той се бе превърнал в дрипава пола около глезена й. Налагаше й се повече да подскача на един крак, отколкото да върви, като постоянно спираше, за да втрие малко топлина в стъпалото си. Не виждаше и следа от останалите. Далеч зад себе си видя група мъже. Те изглежда водеха товарни животни… или бойни коне.

Езменет се молеше да е първото.

Тя следваше Карианския път — останка от Ценейската империя, но поддържана в изправност от императора. Пътят се движеше право през провинцията Масентия, която лятно време хората наричаха Златната Масентия, заради безкрайните й житни поля. Проблемът с Карианския път бе, че се спускаше навътре в Киранейските равнини, вместо да се насочи директно към Момемн. Преди повече от хиляда години той бе свързвал Свещената Сумна с древния Ценей. Сега го поддържаха само дотам, докъдето служеше на Масентия. Езменет бе чувала, че след като пресече много по-важния Понски път, водещ към Момемн, той прелива в пасища.

Въпреки това отклонение към вътрешността на страната обаче, тя бе избрала тази посока след много внимателно обмисляне. Въпреки че нито можеше да си позволи, нито да разчита карти, и въпреки че никога преди не бе стъпвала извън Сумна, Езменет познаваше в детайли както този, така и много други пътища.

Всички проститутки ценяха качествата на клиентите според вкусовете си. Някои предпочитаха едри мъже, други — дребни. Някои ценяха свещениците с техните изнежени ръце, докато за други предпочитани бяха войниците и грубоватата им увереност. Но Езменет винаги бе ценяла повече от всичко друго опита. Онези, които бяха страдали, които бяха надмогнали трудности, които бяха видели далечни или невероятни неща — тях предпочиташе тя.

Като по-млада, бе правила любов с такива мъже и си бе мислила: Сега съм част от онова, което са виждали. Сега съм повече, отколкото бях преди. Когато ги заливаше с въпроси впоследствие, го правеше, за да научи повече за това свое израстване, а не толкова от любопитство. Те я оставяха, олекнали откъм сребро и семе, но тя се убеждаваше, че са взели някаква част от нея със себе си, че по някакъв начин се е разширила, че тя, Езменет, се крие зад очи, които гледат и воюват със света.

Няколко души я бяха излекували от тази вяра. Например старата курва Пираша, която щеше да умре от глад, ако не бе щедростта й.

— Не, миличко — каза й тя веднъж. — Когато жените потопят чаша в мъжете, в нея остава само онова, което вече е било откраднато.