Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 164
Р. Скот Бакър
Също и един кидрухилски конник, когото си мислеше, че обича, и който дойде при нея за втори път, без да си спомня първия.
— Трябва да грешиш! — възкликна той. — Щях да си спомням подобна красавица!
След това роди дъщеря си. Спомняше си как не дълго след раждането мислеше, че то е било символ на края на заблудите й. Сега обаче знаеше, че просто е белязало преминаването от една група самозаблуждения към друга. Смъртта на дете: това бележеше края на самозалъгването. Да събираш малки дрехи във вързоп, да го дадеш на бъдещата родилка от долния етаж, изричайки мили думи, за да не се чувства —
Голяма част от глупостта й бе умряла с нейната дъщеря, и много горчилка се беше родила. Но Езменет не бе склонна към омраза като много други. Макар да знаеше, че това я омаловажава, тя продължи да засища глада си за истории от света и продължаваше да цени най-добрите разказвачи. Обвиваше краката си около тях… с радост. Преструваше се, че наистина изпитва същата страст като тях и понякога, като се има предвид странният начин, по който преструвките така често се смесваха с реалността, това наистина се случваше. После, когато интересът им се оттегляше в тъмния свят, от който бяха дошли, те ставаха непробиваеми. Дори по-нежните й клиенти изглеждаха опасни. Езменет бе открила, че много мъже крият в себе си някаква бездна — място, достъпно само за други мъже.
Тогава започваше истинското съблазняване.
— Кажи ми — мъркаше тя понякога, — какво си виждал, което да те превърне в нещо повече… повече от другите?
Повечето намираха въпроса й за забавен. Други бяха объркани, подразнени, незаинтересовани или дори разярени. Една рядка шепа, сред тях и Акамиан, го намираха за пленителен. Ала всеки отговаряше. Мъжете имаха нужда да бъдат нещо повече. Именно за това, смяташе тя, толкова много от тях се отдаваха на хазарт: искаха и пари, разбира се, но също така копнееха за демонстрация, за знак, че светът, боговете, бъдещето —
Така че те й разказваха истории — хиляди истории през годините. Усмихваха се, докато говореха, мислейки, че са я развълнували, както го правеха, когато бе млада, със знанието с
Акамиан го разбираше.
— С всичките си клиенти ли го правиш? — попита веднъж той без предупреждение.
Тя не беше шокирана. И други я бяха питали.
— Носи ми уют да знам, че мъжете ми са нещо повече от един чеп.
Полуистина. Но типично за него, Акамиан беше скептичен. Намръщи се и каза:
— Жалко.
От това я заболя, въпреки че не знаеше какво има предвид.
— Кое е жалко?
— Че не си мъж — отвърна той. — Ако беше, нямаше да се налага да превръщаш в учители всички, които те използват.
Онази нощ тя плака в ръцете му.
Ала продължи учението си, стигайки далеч през очите на другите.