Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 164

Също и един кидрухилски конник, когото си мислеше, че обича, и който дойде при нея за втори път, без да си спомня първия.

— Трябва да грешиш! — възкликна той. — Щях да си спомням подобна красавица!

След това роди дъщеря си. Спомняше си как не дълго след раждането мислеше, че то е било символ на края на заблудите й. Сега обаче знаеше, че просто е белязало преминаването от една група самозаблуждения към друга. Смъртта на дете: това бележеше края на самозалъгването. Да събираш малки дрехи във вързоп, да го дадеш на бъдещата родилка от долния етаж, изричайки мили думи, за да не се чувства — тя! — смутена…

Голяма част от глупостта й бе умряла с нейната дъщеря, и много горчилка се беше родила. Но Езменет не бе склонна към омраза като много други. Макар да знаеше, че това я омаловажава, тя продължи да засища глада си за истории от света и продължаваше да цени най-добрите разказвачи. Обвиваше краката си около тях… с радост. Преструваше се, че наистина изпитва същата страст като тях и понякога, като се има предвид странният начин, по който преструвките така често се смесваха с реалността, това наистина се случваше. После, когато интересът им се оттегляше в тъмния свят, от който бяха дошли, те ставаха непробиваеми. Дори по-нежните й клиенти изглеждаха опасни. Езменет бе открила, че много мъже крият в себе си някаква бездна — място, достъпно само за други мъже.

Тогава започваше истинското съблазняване.

— Кажи ми — мъркаше тя понякога, — какво си виждал, което да те превърне в нещо повече… повече от другите?

Повечето намираха въпроса й за забавен. Други бяха объркани, подразнени, незаинтересовани или дори разярени. Една рядка шепа, сред тях и Акамиан, го намираха за пленителен. Ала всеки отговаряше. Мъжете имаха нужда да бъдат нещо повече. Именно за това, смяташе тя, толкова много от тях се отдаваха на хазарт: искаха и пари, разбира се, но също така копнееха за демонстрация, за знак, че светът, боговете, бъдещето — някой — по някакъв начин ги е отличил сред другите.

Така че те й разказваха истории — хиляди истории през годините. Усмихваха се, докато говореха, мислейки, че са я развълнували, както го правеха, когато бе млада, със знанието с кого всъщност е спала. И с едно изключение никой от тях не бе осъзнал, че нея изобщо не я е грижа какво говорят историите им за тях, а единствено и изцяло какво разкриват за света.

Акамиан го разбираше.

— С всичките си клиенти ли го правиш? — попита веднъж той без предупреждение.

Тя не беше шокирана. И други я бяха питали.

— Носи ми уют да знам, че мъжете ми са нещо повече от един чеп.

Полуистина. Но типично за него, Акамиан беше скептичен. Намръщи се и каза:

— Жалко.

От това я заболя, въпреки че не знаеше какво има предвид.

— Кое е жалко?

— Че не си мъж — отвърна той. — Ако беше, нямаше да се налага да превръщаш в учители всички, които те използват.

Онази нощ тя плака в ръцете му.

Ала продължи учението си, стигайки далеч през очите на другите.