Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 162

— Не е истина. Достатъчно, Ака. Моля те.

— Направил го е!… О, скъпи богове, мога да го почувствам! Аз го издърпах до място, където можеше само да предаде някого. Мен или Майтанет. Не виждаш ли, Езми? Принудих го да изправи обич срещу обич!

— Ти си пиян, Ака. Страховете ти винаги те превземат, когато си пиян.

— О, богове… Аз го убих.

Колко кухи бяха опитите й да го успокои: вдървена рецитация, породена от клюмащо търпение, породено от неясното подозрение, че той се самонаказва само за да си осигури съчувствието й. Защо беше толкова студена? Толкова себична? В един момент дори се усети, че презира Инрау, обвинявайки го за напускането на Акамиан. Как бе възможно да мисли подобни неща?

Но това щеше да се промени. Много работи щяха да се променят. По някакъв невъзможен начин сега тя имаше роля в събитията, каквито и да бяха те. И щеше да им бъде равностойна.

Не ти го уби, обич моя. Знам това!

Освен това знаеше кой е убиецът. Предполагаше, че странникът може да е дошъл от някоя от школите, но по някакъв начин знаеше, че случаят не е такъв. Онова, което Езменет бе изстрадала, идваше отвъд Трите морета. Консултът. Те бяха убили Инрау и те я бяха поругали.

Консултът.

Колкото и ужасяваща да бе тази догадка, тя носеше и оживление. Никой, дори Акамиан, не бе виждал Консулта от векове. А ето, че тя… Ала Езменет не мислеше много за това, защото когато го правеше, започваше да се чувства… късметлийка. А не можеше да понесе това.

Затова си повтаряше, че пътува заради Акамиан. И в моментите, когато изпускаше контрола, си се представяше като герой от Сагите, като Гинсил или Исилка — жена, впримчена смъртоносно в машинациите на съпруга си. Струваше й се, че пътят пред нея пее с тайно очарование, сякаш скрити свидетели на героизма й следят всяка нейна стъпка.

Потрепери в наметалото си. Дъхът й се трупаше на облаци пред лицето. Тя вървеше, замислена над хладното очакване, което съпровождаше толкова много зимни утрини. Светлината на зората идеше бавно.

Към средата на сутринта Езменет стигна до една крайпътна странноприемница, където се забави с надеждата да се присъедини към малка група пътешественици, които се събираха на двора. Двама старци с гърбове, превити под огромни чували сушени плодове, чакаха заедно с нея. По мръщенето им тя предположи, че са видели татуировката на опакото на дланта й. Изглежда всички знаеха, че Сумна дамгосва своите курви.

Когато групата най-накрая тръгна по пътя, Езменет я последва колкото се може по-ненатрапчиво. Водеше ги малка група от синекожи свещеници, последователи на Джукан, пеейки леки песни и звънтейки с малки цимбали, закачени на пръстите им. Неколцина от останалите се присъединиха към пеенето, но повечето се движеха отделно, мърморейки си тихо един на друг. Езменет видя как един от старците говори с коларя на една каруца. Мъжът се обърна и я изгледа с онзи празен поглед, който бе виждала така често: погледа на човек, който копнее за онова, което трябва да ненавижда. Той отмести очи, когато тя се усмихна. Рано или късно, Езменет знаеше, че коларят ще си измисли оправдание да говори с нея.