Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 161

Средата на зимата на 4111 година на Бивника

Езменет продължи да върви дори след падането на нощта, опиянена от невъобразимостта на това, което вършеше. На няколко пъти дори се затича сред тъмните полета, а краката й шумоляха през замръзналата трева. С протегнати ръце, тя танцуваше под Гвоздея на Небесата.

Студът бе твърд като желязо, пространствата — безкрайни. Тъмнината бе освежаваща, сякаш зимният бръснач бе изчегъртал от нея гледките и миризмата. Толкова различно от влажния мрак на Сумна, където мастилените усещания омърсяваха всичко. Тук, в студа и чернотата, пергаментът на света беше празен. Тук сякаш бе началото на всички неща.

Езменет едновременно се наслаждаваше и потреперваше при тази мисъл. Акамиан веднъж й бе казал, че Консултът вярва горе-долу в същото.

В крайна сметка напредването на нощта я отрезви. Тя си напомни за изморителните дни, които й предстояха, за тревожната цел, която следваше.

Някой следеше Акамиан.

Не можеше да мисли за това без да си спомни и нощта с непознатия. Понякога й се повдигаше. При всяко мигване виждаше в ума си катрана, който бе семето му. Друг път ставаше много студена, докато си припомняше и преценяваше всяка промълвена дума, всеки жилещ оргазъм с безстрастието на бирник. Трудно й беше да повярва, че тя е била тази курветина, изменчива и измамна… Ала знаеше, че е била.

Не предателството й я изпълваше със срам. Езменет знаеше, че Акамиан няма да я вини. Не, срамът й идваше от онова, което бе почувствала, не от онова, което бе извършила.

Някои проститутки толкова мразеха работата си, че търсеха болка и наказание при всяко съвкупление. Езменет обаче се числеше към онези, които можеха от време на време да се смеят за това, че им плащат да си доставят удоволствие. Защото то принадлежеше само на нея, независимо с кого си играеше.

Но не и онази нощ. Удоволствието тогава бе по-наситено откогато и да било преди. Тя го беше изпитала. Изстенала. Изтреперила. Но не го беше притежавала. Тялото й беше белязано онази нощ. И това я засрамваше до ярост.

Често се овлажняваше при мисълта за гърдите му, притиснати към корема й. Понякога се изчервяваше и напрягаше при спомена за оргазмите си. Който и да бе той, каквото и да представляваше, беше взел тялото й в плен, бе поел контрола над собствеността й и я бе преправил не по свой образ, а в образа на онова, което му трябваше в момента. Безкрайно възприемчива. Безкрайно покорна. Безкрайно благодарна.

Ала докато тялото й грабеше сляпо, умът й избираше преценяващо. Езменет бързо осъзна, че ако непознатият знае за нея, трябва да знае и за Инрау.

А ако е знаел за Инрау, просто нямаше начин смъртта на момчето да е била самоубийство. Затова тя трябваше да намери Акамиан. Вероятността Инрау да се е самоубил, почти го бе прекършила.

— Ами ако е истина, Езми? Ако наистина се е убил сам?