Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 156

Една нощ той й го каза в прав текст с надеждата да я накара да млъкне поне за малко. Езменет се сепна, но когато заговори, в гласа й имаше умора, която многократно надвишаваше неговата, а в гласа й звучаха нотки на човек, когото раната, нанесена от дребнавостта на друг, е принудила да говори искрено:

— Това е само игра, която играя, Акамиан… В игрите има истина.

Той остана да лежи в мрака, погълнат от вътрешен смут, с чувството, че ако можеше да разплете болката си по нейния начин, щеше да се разпадне на прах. Това не е игра. Инрау е мъртъв. Мъртъв!

Защо тя не можеше… да бъде такава, каквато той я искаше? Защо не можеше да спре да ляга с други мъже? Той нямаше ли достатъчно злато за нея?

— Не и ти, Друсас Акамиан — извика веднъж тя, когато той й предложи пари. — С теб няма да си играя на курва!

Думи, които едновременно го бяха изпълнили с възторг и го бяха опустошили.

Веднъж, когато се върна в жилището й и не я видя седнала на прозореца си, той рискува да се качи до вратата й, тласкан от някакво срамно любопитство. Каква е, когато е с другите? Същата ли е като с мен?! Чуваше стоновете й под някакво сумтящо тяло, скърцането на леглото й под ритъма на тласкащи слабини. И сякаш сърцето му спря. Студена от пот кожа и звънтене в ушите.

Той постави изтръпнали пръсти на вратата. Там, от другата страна… Тя бе там, неговата Езми, с крака, обвити около друг мъж, с гърди, блестящи от неговата пот. Спомняше си как потръпна, когато тя достигна оргазма си, и как си помисли: Този вик е мой! Мой!

Ала той не притежаваше нищо от нея. Може би за пръв път наистина осъзна това. И все пак в главата му се въртеше само едно: Инрау е мъртъв, Езми. Само ти ми остана.

Акамиан чу как мъжът се отдръпна с пълзене от нея.

— Ммммм — изстена Езменет. — Ах, Калустрас, невъобразимо надарен си за стар войник. Какво бих правила без този твой дебел чеп, мм?

Отвърна й нисък мъжки глас:

— Сигурен съм, че имаш достатъчно, за да храниш обилно пичката си, мила.

— Само трохи. Ти си моят банкет.

— Кажи ми, Езми, кой беше онзи мъж тук последния път, когато дойдох? Друга троха?

Акамиан положи влажна буза върху вратата. Студена задъхана болка.

Тя се засмя.

— Някой е бил тук, когато си влязъл? В името на боговете, надявам се, че не.

Той почти чу как мъжът се усмихва и клати глава.

— Глупава курва — каза той. — Сериозен съм. Така ме изгледа, докато излизаше през вратата… Почти очаквах да ми направи засада по обратния път към казармата.

— Ще си поговоря с него. Понякога е… ревнив.

— Ревнив от курва?

— Калустрас, тази твоя кесия е толкова пълна… Сигурен ли си, че не искаш да похарчиш още?

— Боя се, че похарчих всичко в друго отношение… Но може би ако поразклатиш кесията ми, ще изпадне нещо.

Момент на бездиханна тишина. Тихи пляскащи звуци.