Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 155
Р. Скот Бакър
В съня си видя онзи ден, в който всяко дете бе мъртвородено, деня, когато Консултът, обърнат в бягство към черните укрепления на Голготерат от нечовеците и древните норсираи, отприщи върху света празнота, ужасяваща и абсолютна: Мог-Фарау, Не-бога. В съня си Акамиан гледаше през изпълнените с болка очи на Сесуата как величие след величие изгасват завинаги. И се събуди, както винаги се будеше, свидетел на края на света.
Той изми косата и брадата си в един близък поток, намасли ги и се върна при скромния си лагер. Осъзна, че скърби не само за Инрау, но и за загубата на старата си самоувереност. Безбройните запитвания го бяха превели през лабиринта от офиси в Хилядата храма… доникъде. Обсъжданията му с най-различни шриалски функционери често се връщаха, за да обсебят мислите му, и в тези спомени свещениците му изглеждаха още по-високи и тънки като вейки, отколкото бяха в действителност. Мнозина сред тях бяха тревожно проницателни, както и упорито отдадени на официалното обяснение за смъртта на Инрау: самоубийство. Акамиан знаеше, че последното му отчаяно решение — да им предложи злато срещу истината — се бе оказало абсолютна глупост. Какво си бе мислел? В паниците, от които те пиеха вино, имаше повече злато, отколкото той можеше изобщо някога да си представи. Пред богатствата на Хилядата храма Друсас Акамиан беше просто просяк. Както и пред могъществото на Майтанет.
Откак научи за смъртта на Инрау, той се движеше сякаш през мъгла, обладан от това вътрешно свиване, което бе изпитвал като дете, когато баща му го караше да намери старото въже, което използваше за бой. „Намери въжето“, скърцаше гласът и церемонията започваше: треперещи устни, треперещи ръце, сключващи се около жестокото въже…
Ако Инрау наистина се бе самоубил, тогава Акамиан беше неговият убиец.
Изпита облекчение, когато Заветът го инструктира да отпътува към Момемн и да се присъедини към Свещената война. Със загубата на Инрау, Наутцера и другите членове на Кворума бяха изоставили неясните си надежди да проникнат в Хилядата храма. Сега искаха от него да следи Алените кули… отново. Колкото и да го жилеше иронията, той не се възпротиви. Беше дошло времето да продължи нататък. Сумна само потвърждаваше заключение, което той не можеше да понесе. Дори Езменет започна да го дразни. Подигравателни очи и евтина козметика. Безкрайното чакане, докато тя доставяше удоволствие на други мъже. Със същата лекота, с която разбуждаше плътта му, езикът й оставяше мислите му студени и пълни с несигурна жлъч. И все пак от мисълта за нея го болеше… вкусът на кожата й, горчива от парфюма…
Магьосниците не бяха свикнали с жени. Техните мистерии бяха на по-ниско ниво, достойни за презрението на образованите хора. Ала мистерията на тази жена, на тази блудница от Сумна, разбуждаше у него страх, вместо презрение. Страх и копнеж. Но защо? След смъртта на Инрау той се нуждаеше най-вече от разсейване, а тя упорито отказваше да се превърне в това разсейване. Точно обратното. Неспирно го разпитваше за подробности от ежедневието му, спореше — повече със себе си, отколкото с него — за значението на всяко безсмислено нещо, което той научаваше. Конспирациите, които виждаше, бяха толкова безочливи, колкото и абсурдни.
