Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 157

Езми прошепна нещо едва доловимо, но Акамиан бе сигурен, че е чул:

— Не се безпокой за кесията си, Калустрас. Само ми направи пак онова…

Тогава той избяга на улицата, а празният й прозорец го потискаше отгоре, докато мислите му пламтяха в бръмчащи образи на магически убийства и в представата за Езми, гърчеща се от екстаз под гърдите на войник. „Направи ми пак онова…“ Чувстваше се омърсен, сякаш това, че бе видял нещо гнусно, беше направило и него гнусен.

Тя просто играе курва, опита се да си напомни, както аз играя шпионин. Единствената разлика беше в това, че тя бе многократно по-добра. Свенлив хумор, продажна искреност, гол апетит… всички неща, които умъртвяваха срама на мъжа от това, че разлива семето си срещу пари. Тя имаше талант.

— Съвкупявам се с тях по всякакви начини — призна веднъж тя. — Аз остарявам, Ака, а няма нищо по-жалко от стара и гладуваща курва.

В гласа й се усещаше истински ужас.

Акамиан бе лягал с множество курви в много градове през дългите си години, така че какво правеше Езменет толкова различна? Той бе отишъл при нея за пръв път заради красивите й момчешки бедра и гладка кожа. Върна се, защото тя бе толкова добра, защото се шегуваше и флиртуваше както с Калустрас… който и да бе той. Ала в някакъв момент беше започнал да опознава жената извън разтворените й крака. Какво бе научил? В кого се бе влюбил? Езменет, курвата на Сумна.

В ума си често я виждаше необяснимо слаба и дива, блъскана от дъжд и ветрове, скривана от люлеещи се горски клони. Онази жена, която някога бе вдигнала ръка към слънцето, така че за него светлината му лежеше в дланта й, за да му каже, че истината е въздух и небе, и че може само да бъде искана, но никога докосната от човешки пръсти. Той не можеше да й каже колко дълбоко бяха покълнали в него тези нейни думи, че те се мятаха като живи същества в кладенците на душата му и събираха камъни около себе си.

От един стар дъб в близката клисура се издигна ято лястовици, което го стресна.

Съжалението, помисли си той, спомняйки си стара ширадска поговорка, е проказа за сърцето.

Акамиан запали огъня си с магическа дума и приготви вода за сутрешния си чай. Докато я чакаше да заври, огледа обкръжението си: близките стълбове на Бататент, издигащи се в утринното небе; самотните дървета, тъмни великани над рехавия шубрак и сухата трева. Заслуша се в приглушеното съскане и пукане на малкия си огън.

Когато посегна да вземе заврялата вода, забеляза, че ръцете му треперят, като обхванати от артрит. Дали беше заради студа?

Какво ми става?

Обстоятелствата, каза си Акамиан. Обстоятелствата го задушаваха. С внезапна решителност той остави водата настрана и започна да рови в оскъдния си багаж. Извади мастилото и перото си, както и един пергаментов лист. Седнал с кръстосани крака на одеялото, той навлажни перото.

В центъра на лявата половина написа:

МАЙТАНЕТ

Без съмнение сърцето на мистерията. Шриахът, който можеше да вижда малцината. Убиецът на Инрау… може би. Отдясно на това име Акамиан написа:

СВЕЩЕНА ВОЙНА