Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 154
Р. Скот Бакър
Накрая, през върволицата минувачи, тя видя малко босоного момиче, застанало под прашната слънчева светлина. Щеше да й свърши работа. Детето гледаше с големи кафяви очи приближаването на Езменет, твърде предпазливо, за да отвърне на усмивката й. Стискаше пръчка, притисната към предницата на грубо ушитата си рокличка.
Езменет се приведе над момичето и му показа златния талант.
— Заповядай — каза тя и го притисна в малката длан.
* * *
Седнал сам на гърба на мулето, Акамиан се спусна в долината Судика. Бе избрал този маршрут южно от Сумна към Момемн без конкретна причина, или поне така си мислеше, с надеждата единствено да избегне гъсто населените земи близо до брега. Судика не бе населена от доста дълго време. Сега тя бе дом само на овчари, овцете им и руини.
Денят беше ясен и изненадващо топъл. Нансур не беше суха страна, ала климатът й винаги напомняше на Акамиан за суша. Населението бе плътно струпано около реките и бреговете, оставяйки обширни територии, които бяха негостоприемни само заради уязвимостта си срещу скилвендите.
Судика бе едно такова място. Според прочетеното от Акамиан, в дните на Киранеас това била една от големите провинции, родно място на генерали и управляващи династии. Сега имаше само овце и полузаровен камънак. В която и страна да се озовеше Акамиан, изглежда винаги намираше места като тези — места, които дремеха, които сънуваха древни времена. Мнозина в Завета споделяха този навик, тази дълбока и натрапчива склонност към разбити монументи от думи и камък — толкова дълбока, че често се озоваваха сред разрушени храмове или в библиотеката на някой учен домакин без да си спомнят как са стигнали там и какво търсят. Това ги бе превърнало в хроникьорите на Трите морета. За тях да бродят сред разрушени стени и съборени стълбове, или сред думите на някой древен договор, беше начин да пътуват в мир с другите си спомени, да бъдат един човек вместо двама.
Най-известната забележителност на Судика бяха руините на храма-крепост Бататент. На Акамиан му отне известно време в катерене на хълмове и прекосяване на шубраци, преди да достигне сянката му. Огромните назъбени стени бяха напълно сринати. Мястото носеше белези на разграбване, защото яркият варовик и гранитът липсваха изцяло. Единственото останало от вътрешността на храма бяха редиците масивни колони, за които Акамиан предполагаше, че са твърде тежки, за да бъдат свалени и извлечени до брега. Бататент — едно от малкото укрепления, преживели колапса на Киранеас по време на Първия апокалипсис, убежище за всички, бягащи от ловните отряди на скилвендите и сранките. Покровителствена длан, свита около крехката светлина на цивилизацията. Акамиан бродеше из мястото, удивен от връзката между стария камък и собственото му познание. Върна се при мулето си чак когато спускащият се мрак го накара да се разтревожи дали ще намери пътя.
Тази нощ той просна одеялото си и спа под стълбовете, откривайки тъжен уют в начина, по който горещината на слънцето не искаше да си тръгне от вкочанения от зимен студ камък.
