Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 153

Семето му беше черно.

— Шшшт — каза той, докато събираше дрехите си. — Не продумвай и дума за това на когото и да било. Разбираш ли, курво?

— Разбирам — успя да каже тя през сълзи.

Какво направих?

Езменет се загледа в монетата и профила на императора, далечен и златен върху мъха между краката й и склоновете на голата й кожа — кожа, оцапана с блестящ катран. В гърлото й се появи горчилка. Стаята стана по-светла. Той отваря кепенците. Ала когато вдигна поглед, него го нямаше. Чу само глух плясък на криле да отшумява в зората.

Свежият утринен въздух нахлу в стаята, за да разнесе вонята на нечовешки секс. Но той миришеше на смирна.

Езменет се преви и повърна на пода.

Измина известно време, преди да успее да се измие и облече и да излезе от стаята си. Когато се озова с препъване на улицата, осъзна с пълна сигурност, че никога не би могла да се върне. Търпеше вонята и блъскането на околните — кварталът й беше до вечно претъпкания Екосиумски пазар — и се чувстваше странно жива сред гледките и звуците на своя град: чуковете на ковачите; викът на едноок мъж, който възхваляваше целебните свойства на своите продукти от сяра; лая на кучетата; грубите викове на коларите, които биеха мулетата си, докато и те не започваха да реват. Неспирни звуци. И напор от миризми: сух летен камък, тамян, примамващия аромат на печено месо, фекалии и дим — навсякъде миризмата на дим.

Пазарът бе изпълнен от целенасочена утринна енергия и Езменет мина през тълпите като изморена сянка. Цялото тяло я болеше и дори ходенето й причиняваше неудобство. Тя стискаше здраво златната монета, като от време на време сменяше ръката, в която я държи, за да избърше потта от дланите си. Зяпаше, без да вижда разни предмети и хора: напукана амфора, от която по чергата на продавача капеше олио; млади галеотски робини, които се промъкваха сред тълпите със сведени очи и плетени кошници, пълни със зърно, които крепяха на главите си; улично псе, което бдително гледаше измежду краката на минувачите; замъглените очертания на Джунриюма, издигащи се в далечината. Езменет гледаше и си мислеше: Сумна.

Тя обичаше града си, но трябваше да избяга.

Акамиан й беше казал, че това може да се случи. Че ако Инрау наистина е бил убит, може някой да дойде при нея и да го търси.

— Ако това стане, Езми, каквото и да правиш, не задавай въпроси. Не искаш да знаеш нищо за тях, разбираш ли? Невежеството е живот… Угаждай им. Бъди курва докрай. Пазари се, както се пазарят курвите. И най-важното — трябва да ме продадеш, Езми. Трябва да им кажеш всичко, което знаеш. И им кажи истината, защото вероятно те вече знаят голяма част от нея. Направи всичко това и ще оцелееш.

— Но защо?

— Защото шпионите ценят слабата и продажна душа повече от всичко друго, Езми. Те ще те пожалят, защото ще видят, че има шанс да си им полезна и занапред. Скрий силата си и ще оцелееш.

— Ами ти, Ака? Какво ще стане, ако те научат нещо, което могат да използват, за да те наранят?

— Аз съм схоластик, Езми — отвърна той. — Схоластик от Завета.