Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 151
Р. Скот Бакър
— Остави вратата отворена, моля те — каза Езменет.
Той кимна.
— Добра среща, Езми.
— Добра среща.
Сред спускащите се вечерни сенки тя се просна гола на чаршафите и се унесе за кратко, а мислите й се въртяха между съжаление след съжаление. Смъртта на Инрау. Бягството на Акамиан. И както винаги, дъщеря й… Когато очите й се отвориха, нечия фигура затулваше вратата. Някой чакаше.
— Кой си ти? — попита Езменет предпазливо. Прочисти гърло.
Без да продума, мъжът пристъпи напред и застана до леглото й. Беше висок, изваян като статуя и носеше черно като въглен палто над посребрената си ризница, както и черна туника.
— Дванадесет таланта — каза жената и се надигна от чаршафите. — Или половин сребърник, ако…
Той я зашлеви —
Мъжът се изкиска.
— Ти
Ушите й звънтяха. Тя застана на четири крака и панически се издърпа назад, опирайки гръб в стената.
Мъжът седна на ръба на грубо скованото й легло и започна да сваля кожените си ръкавици пръст по пръст.
— Въпрос на етикет е никога да не започваш нови взаимоотношения с лъжи, курво. Така се стига до неприятни прецеденти.
— Ние имаме ли взаимоотношения? — попита тя прегракнало. Цялата лява страна на лицето й беше изтръпнала.
— Да, чрез един общ познат.
Очите му се задържаха за момент върху гърдите й, а после се насочиха между бедрата. Езменет разтвори още малко колене, сякаш случайно, заради изтощението.
— И кой може да е той? — попита тя привидно спокойно, докато сърцето бумтеше в гърдите й.
Мъжът се загледа между краката й, безсрамен като робовладелец.
— Един схоластик на Завета — той вдигна поглед, сякаш откъсвайки се от съзерцание — на име Друсас Акамиан.
— Познавам го — каза Езменет предпазливо, овладявайки желанието си отново да попита мъжа кой е той.
Вместо това каза:
— Какво искаш да знаеш?
Остави коленете си да се раздалечат още повече.
— Всичко — отвърна мъжът и се подсмихна с премрежени клепки. — Искам да знам всичко и да науча за всеки, когото той е познавал.
— Това ще ти струва пари — каза тя, опитвайки се да придаде сила на гласа си. — И двете ще струват пари.
— Защо ли не съм изненадан? Ах, търговията. Тя прави всичко толкова праволинейно, нали? — Той си затананика нещо под нос, докато бъркаше в кесията си. — Ето…
— Половин сребърник, минимум — каза тя. — За всяко от двете.
— Какво самомнение! — отвърна той, но въпреки това бръкна с два бледи пръста отново в кесията. — А какво ще кажеш за една от