Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 150

Псаматус спря обличането си за момент и разсеяно изглади няколко гънки. Погледна я жалостиво.

— Боя се, че това е последното ми посещение, Езми.

Тя кимна.

— Намерил си някоя друга. Някоя по-млада.

— Съжалявам, Езми.

— Не. Недей съжалява. Курвите не са толкова глупави, че да се цупят като съпруги.

Той се усмихна, ала не отвърна нищо. Езменет го проследи с поглед, докато прибираше робата и останалите си скъпи златно-бели дрехи. Имаше нещо трогателно и благоговейно в начина, по който се обличаше. Дори се спря да целуне златните бивници, бродирани по всеки от ръкавите му. Псаматус щеше да й липсва. Щяха да й липсват дългата му фина сребърна коса и обруленото му лице. Щеше да й липсва дори нежният начин, по който се съвкупяваха. „Превръщам се в стара курва, помисли си тя. Още една причина Ака да ме изостави.“

Инрау беше мъртъв и Акамиан напусна Сумна с разбито сърце. И след всички изминали дни тя още се задъхваше при спомена за потеглянето му. Езменет го молеше да я вземе със себе си. Накрая дори се разплака и падна на колене:

— Моля те, Ака! Имам нужда от теб!

Ала тя знаеше, че това е лъжа, а обърканото презрение в очите му показваше, че и той го знае. Езменет беше проститутка, а проститутките вкоравяваха душите си към мъжете — към всички мъже — по необходимост. Не. Колкото и да се боеше да изгуби Акамиан, много повече се страхуваше от перспективата да се върне към стария си живот, към безкрайната последователност от глад, измъчени погледи и разлято семе. Дори искаше школите! Великите фракции! Искаше Акамиан, да, но за живота му копнееше повече.

И това бе иронията, която я оставяше без дъх. Защото дори насред радостта си от този нов живот посредством магьосника, Езменет не бе успяла да остави стария.

— Казваш, че ме обичаш — бе извикал Акамиан, — но продължаваш да приемаш клиенти. Кажи ми защо, Езми! Защо?

Защото знаех, че ще ме изоставиш. Вие всички ме изоставяте… всички, които обичам.

— Езми — казваше Псаматус. — Езми. Моля те, не плачи, мила моя. Ще се върна следващата седмица. Обещавам.

Тя поклати глава и избърса сълзите от очите си. Не каза нищо.

Плача за някакъв си мъж! По-силна съм от това!

Псаматус седна до нея, за да завърже сандалите си. Изглеждаше замислен, дори изплашен. Тя знаеше, че подобни мъже идват при курвите, за да избягат от неудобните страсти също толкова, колкото за да ги утолят.

— Чувал ли си за един млад свещеник на име Инрау? — попита тя с надеждата едновременно да го успокои и да продължи жалката останка от живота си с Акамиан.

— Да, всъщност да — отвърна Псаматус, а лицето му в профил изразяваше едновременно объркване и облекчение. — Той е онзи, който се самоуби.

Същото, което и останалите казваха. Новините за смъртта на Инрау бяха предизвикали голям скандал в Хагерна.

— Самоубийство? Сигурен ли си?

Ами ако е истина? Какво ще сториш тогава, Ака?

— Сигурен съм, че това казват.

Той се обърна и я погледна сериозно, прокарвайки пръст по бузата й. После стана и преметна синьото си наметало — онова, което използваше, за да скрие расото си — през ръка.