Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 136

Майтанет бе невероятно разгневен. Сред пристанищата из Трите морета огромните и финансирани от владетелите си армии най-накрая се подготвяха да отпътуват. Готиелк, херцогът на Агансанор, вече бе отплавал със стотици тидонски феодали и техните домочадия — повече от петдесет хиляди обучени и дисциплинирани мъже. Съветниците на шриаха предвиждаха Свещената война да приключи събирането на войските си до няколко месеца. Ако дойдеха всички, казваха те, Мъжете на Бивника щяха да наброяват над триста хиляди, тъкмо достатъчно, за да са сигурни в пълното изтребление на езичниците. Преждевременното потегляне на вече събралите се представляваше абсолютна катастрофа, дори и ако по-голямата част от тях бяха боклуци.

Бяха разпратени съобщения с отчаяна скорост, които умоляваха лордовете да изчакат останалите, но Калмемунис бе упорит човек. Според очевидци, когато Готиан, върховният командир на шриалските рицари, го пресрещнал северно от Гиелгат с призива на Майтанет, палатинът на Канампурея казал: „Тъжно е, когато дори шриахът се съмнява.“

Объркване и трагедия, а не фанфари съпроводиха потеглянето на Плебейската свещена война от Момемн. Тъй като само малцина сред струпалите се отговаряха пряко пред някое от великите имена, армията нямаше ясен водач и реално — никаква организация. В резултат избухнаха няколко стълкновения, когато нансурските войници започнаха да раздават провизиите, и в тях изгубиха живота си между четири и петстотин правоверни.

Калмемунис обаче се прояви достойно и действа бързо. С помощта на галеотите на Тарсчилка, неговите конрийци успяха да въдворят ред сред тълпите. Провизиите на императора бяха разпределени сравнително честно. Споровете, които все още тлееха, бяха разрешени с върха на меча и Плебейската свещена война се оказа готова за поход.

Гражданите на Момемн се струпаха по стените, за да гледат потеглянето на Мъжете на Бивника. Мнозина се подиграваха на пилигримите, които отдавна бяха спечелили презрението на домакините си. Повечето обаче останаха смълчани, гледайки безкрайния човешки хоризонт да се влачи към южната граница. Видяха неизброими каруци, натоварени с притежания, видяха жени и деца, които ходеха в прахта с празни очи, видяха кучета, тичащи около безброй крака. Самият император наблюдаваше спектакъла от украсените с емайл южни порти. Според слуха някой го чул да отбелязва, че от гледката на толкова много отшелници, просяци и курви му се повръщало, но „вече бил дал на плебейската паплач вечерята си“.

Въпреки че ордата не можеше да изминава повече от десет мили на ден, великите имена като цяло бяха доволни от напредъка. Дори само с мащаба си, Плебейската свещена война създаваше хаос по бреговете. Робите по полята забелязваха странни мъже, прокрадващи се сред тревите — невинна шепа, последвана само след мигове от хиляди воини. Цели реколти бяха смачкани, овощни градини — разграбени. Но с храната на императора в стомасите си, Мъжете на Бивника проявяваха умерена дисциплина. Изнасилванията, убийствата и грабежите бяха достатъчно редки, за да могат великите имена да раздават справедливост — и по-важно, да поддържат илюзията, че водят армия.