Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 134

— Този мъж — изтътна гласът на Наюр — предаде своите съплеменници на бойното поле!

— За да ги освободя! — успя да извика Юрсалка. — Да спася утемотите от твоята юзда, от твоето извращение!

— Чухте признанието му! Животът му, както и този на собствеността му са без стойност!

— Не… — задави се Юрсалка, ала безчувствеността го завладяваше. Къде бе справедливостта в това? Да, той бе предал своя вожд, но заради честта. Наюр също бе предал своя вожд, своя баща, заради любовта към друг мъж! За чуждоземец, който можеше да мълви убийствени думи! Къде бе справедливостта тук?

Наюр протегна ръце, сякаш да сграбчи гърмящото небе.

— Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже, вожд на утемотите, и се завърнах от мъртвите! Кой смее да оспори присъдата ми!

Дъждът продължи да вали. Ако се изключеха удивените и ужасени погледи, никой не смееше да оспори решенията на лудия. Тогава една жена — полунорсирайски мелез, която Наюр бе взел за съпруга, разблъска околните и се хвърли към него, плачейки неконтролируемо. Заудря със слабите си ръце гърдите му, докато ревеше нещо неразбираемо. За момент Наюр я задържа здраво, а после я отблъсна решително назад.

— Аз съм, Аниси — каза той с неприлична нежност. — И съм цял.

После се обърна от нея към Юрсалка — демон под светлината на факлите, привидение под отблясъците на мълниите.

Жените и децата на Юрсалка се бяха струпали около него и плачеха. Той усети нещо меко под главата си и досега на топли длани по лицето и гърдите си. Ала можеше да гледа само към хищната фигура на своя вожд. Видя го как сграбчва най-младата му дъщеря за косата и секва писъка й с остро желязо. За един злокобен момент тя остана закачена на острието и той я изтърси като нанизана кукла. Жените на Юрсалка се разпищяха и се свиха от уплаха. Надвиснал над тях, вождът на утемотите отново и отново замахваше с меча, докато под него не останаха само гърчещи се сред калта тела. Само Омири, сакатата дъщеря на Зунурит, за която Юрсалка се беше оженил предната пролет, беше още жива и хлипаше, докато дращеше по гърдите на съпруга си. Наюр я сграбчи със свободната си ръка и я вдигна за врата. Устата й се отвори като на риба в нещо като беззвучен крясък.

— Това ли е дефектната шунда на Зунурит? — изръмжа той.

— Да — изстена Юрсалка.

Наюр я захвърли като парцал в калта.

— Тя ще живее, за да ни гледа. После ще страда за греховете на баща си.

Заобиколен от мъртвите или умиращи членове на семейството си, Юрсалка безмълвно гледаше как Наюр навива червата му като въже около белязаните си ръце. Видя безжизнените очи на хората от племето си и разбра, че те няма да сторят нищо.

Не защото се бояха от своя вожд-лунатик, а защото такъв беше обичаят.

Късната есен на 4111 година на Бивника

От обявяването на Свещената война от Майтанет преди година и половина безброй хиляди се бяха струпали около стените на Момемн. Сред хората на важни позиции в Хилядата храма се носеха слухове за удивлението на шриаха. Говореше се, че той не очаквал подобен всепомитащ отговор на призива си. И най-вече не очаквал толкова много мъже и жени от низшите касти да прегърнат Бивника. Изобилстваха доклади за свободни хора, продаващи жените и децата си в робство, за да могат да си платят превоза до Момемн. Един овдовял тепавичар от град Мейгеири, твърдеше се, дори бе удавил двамата си сина, вместо да ги продаде на робовладелците. Когато го бяха изправили пред местния духовен магистрат, той заявил, че ги е „пратил преди другите“ към Шимех.