Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 138

В крайна сметка, Мъжете на Бивника се озоваха под планините Унарас, които толкова дълго време бяха южният щит на градовете от Киранейската равнина. По някакъв начин успяха да се обединят и организират под стените на Асгилиох — древната киранейска крепост, която нансурите наричаха Брега, понеже бе спряла вълните на три фанимски инвазии.

В продължение на два дни портите й останаха затворени пред ордата. После Профилас, командирът на имперския гарнизон, покани великите имена и други благородници на вечеря. Калмемунис настоя за заложници и когато ги получи, прие поканата. Заедно с Тарсчилка, Кумрезер и неколцина по-маловажни, той влезе в Асгилиох и веднага бе взет в плен. Профилас представи шриалска заповед и с уважение ги информира, че ще бъдат задържани за неопределено време, освен ако не наредят ордите на Плебейската свещена война да се разформироват и да се върнат в Момемн. Когато отказаха, офицерът се опита да ги убеди с думи, уверявайки ги, че нямат никакви шансове да надвият кианците, които, настояваше той, бяха не по-малко коварни и безскрупулни от скилвендите на бойното поле.

— Дори ако бяхте застанали начело на истинска армия — каза им той, — не бих заложил на вас. Докато в момента водите миграция от жени, деца и роби. Моля ви, откажете се!

Калмемунис обаче отвърна със смях. Призна, че Плебейската свещена война едва ли е равна на армиите на падиражаха. Ала според него това беше маловажно. Нима Късният пророк не бе доказал, че слабостта, слята с праведността, е непобедима?

— Ние оставихме Сумна и шриаха зад гърба си — каза той. — С всяка крачка се приближаваме все повече до Свещения Шимех. С всяка крачка сме по-близо до рая! Внимавай, Профилас, защото както самият Инри Седжен казва: „Горко на онзи, що препречва Пътя!“

Офицерът освободи Калмемунис и останалите преди залез.

На следващия ден хиляди и хиляди хора се струпаха в долината под кулите на Асгилиох. Върху тях се лееше лек дъждец. Те запалиха стотици жертвени огньове. Труповете на приношенията се издигнаха на високи купчини. Покриха голите си тела с кал и подеха виещи неразбираеми песни. Жените пееха нежни химни, а мъжете им остреха каквито оръжия бяха успели да си намерят — копия, коси, стари мечове и боздугани. Децата преследваха кучета сред тълпите. Много от воините сред тях — конрийци, галеоти и аинони, които маршируваха с великите имена — гледаха с удивление как група прокажени се закатериха към планинските проходи, решени да са първите, стъпили на езическа земя. Планините Унарас не впечатляваха — по-скоро група склонове и гол камък, отколкото планинска верига. Ала отвъд тях барабаните биеха мрачно, а мъже с леопардови очи почитаха Фейн. Отвъд тях инритите ги изкормваха и окачваха да висят от дърветата. За правоверните Унарас бе краят на света.