Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 137

Докато навлязат в пограничната провинция Ансерка обаче, пилигримите вече се превръщаха в отявлени бандити. Отряди от фанатици бродеха из областта и като цяло ограничаваха грабежа си до реколтата и добитъка, но понякога се впускаха и в плячкосване и клане. Град Набатра, известен с пазарите си за вълна, беше опустошен. Когато нансурските отряди под водачеството на генерал Мартемус, инструктирани да следват Плебейската свещена война, се опитаха да усмирят Мъжете на Бивника, избухнаха няколко нажежени битки. В началото изглеждаше, че генералът може би ще успее да постави ситуацията под контрол, въпреки че имаше на разположение само две колони. Тежестта на техния брой обаче, както и свирепостта на галеотите на Тарсчилка, го принуди да се оттегли на север и в крайна сметка да потърси убежище зад стените на Гиелгат.

Калмемунис издаде указ, с който обвини императора; в него твърдеше, че Зерий III е наредил на Мъжете на Бивника да се отказват провизии в директно противоречие с по-ранните си клетви. Всъщност обаче тази наредба бе дошла от Майтанет, който се надяваше подобно действие да забави ордата в спускането й на юг и да спечели време да ги убеди да се върнат в Момемн.

Сега, когато Мъжете на Бивника бяха забавени от нуждата да се запасяват, Майтанет издаде нови укази, един от които премахна шриалската прошка, която получаваха всички, които се присъединят към Войната, а друг — наказващ Калмемунис, Тарсчилка и Кумрезер с шриалска анатема. Трети пък заплашваше със същото всеки, който продължи похода с трите велики имена. Тези новини, комбинирани с кръвопролитията от предните дни, накараха Плебейската свещена война да спре.

За известно време дори увереността на Тарсчилка се бе пропукала и изглеждаше, че ядрото на ордата най-накрая ще се обърне и ще поеме обратно към Момемн. Ала тогава Калмемунис получи новини за имперски продоволствен керван, очевидно насочил се към граничната крепост Асгилиох и озовал се чудодейно в ръцете на хората му. Убеден, че това е знак от Бога, той извика всички лордове и импровизирани водачи на Плебейската свещена война и ги обедини с възпламеняващи думи. Помоли ги да спрат за момент и да преценят сами праведността на начинанието си.

Напомни им, че шриахът е човек и като всички хора прави грешки в преценката си от време на време.

— Пламът е бил изсмукан от сърцето на благословения ни шриах — каза той. — Забравил е свещеното величие на онова, което правим. Ала помнете думите ми, братя мои, когато щурмуваме портите на Шимех, когато му занесем главата на падиражаха в чувал, той ще си спомни! Ще ни похвали за това, че сме останали решителни, когато собственото му сърце го е предало!

Въпреки че няколко хиляди наистина дезертираха и в крайна сметка се върнаха обратно в имперската столица, основната орда продължи напред, вече напълно неуязвима за убежденията на своя шриах. Докато тя се движеше, все по-разпокъсана и по-разпокъсана, банди от грабители се пръснаха из провинцията. Вилите на местната благородническа каста бяха разграбени. Безброй села бяха опожарени, мъжете изклани, а жените — изнасилени. Укрепени градове, които отказваха да отворят портите си, биваха атакувани.