Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 132
Р. Скот Бакър
Мислите му препускаха.
Върна се на дивана си и се облегна, наслаждавайки се съзнателно на изблиците надежда и гордост. Ах, сладка божествена суета!
— Прилича на огромен саркофаг — каза майка му. Винаги искрена усойница.
Осма глава
Момемн
Кралете никога не лъжат. Те изискват от света да греши.
Конрийска поговорка
Когато наистина възприемем боговете, казват нилнамешките мъдреци, ги разпознаваме не като крале, а като крадци. Това е сред най-мъдрите светотатства, защото ние винаги виждаме краля, който ни мами, и никога крадеца.
Олекарос, „Признания“
Есента на 4111 година на Бивника, северна степ Джиюнати
Утемотът Юрсалка се събуди стреснат.
Някакъв шум…
Огънят беше изтлял. Всичко тънеше в мрак. Дъждът барабанеше по кожените стени на юртата му. Една от жените му изстена и се размърда сред одеялата си.
Тогава го чу отново. Почукване върху кожения отвор.
— Огата? — прошепна той дрезгаво.
Един от по-младите му синове бе излязъл на разходка предния следобед и така и не се завърна. Предположиха, че момчето е било заварено от дъжда и че ще се върне, когато той отмине. Огата го беше правил и преди. Но Юрсалка все пак се тревожеше.
Това момче вечно блуждаеше някъде.
— Оги?
Нищо.
Ново почукване.
Повече любопитен, отколкото разтревожен, той изрита одеялата и пролази гол до меча си. Беше сигурен, че Оги просто си играе игри, но утемотите преживяваха тежки времена. Човек никога не знаеше.
Видя светкавица да проблясва през шева на коничния таван. За миг водата, капеща през него, заприлича на живак. От последвалата гръмотевица ушите му забучаха.
После ново почукване. Юрсалка се напрегна. Внимателно си проправи път сред децата и жените и спря пред входа на юртата си. Момчето беше пакостливо и именно затова той толкова го обичаше, но да хвърля камъни по юртата на баща си посред нощ? Това пакост ли беше?
Или злост?
Юрсалка размърда пръсти около дръжката на меча си. Потрепери. Навън хладният есенен дъжд не спираше. Още една безмълвна мълния, последвана от разтърсваща въздуха гръмотевица.
Той развърза отвора, после бавно го издърпа на една страна с меча си. Не виждаше нищо. Целият свят сякаш съскаше със звука на дъжда, пляскащ в калта и локвите. Ревът му напомни за Киют.
Приведе се под проливния порой и стисна зъби, за да не се разтракат. Пръстите на крака му докоснаха един от камъните в калта. Той коленичи и го взе, но не виждаше почти нищо. Осъзна, че не е камък, а парченце сушено месо, или може би дори плод…
Още една мълния.
За един момент можеше само да мига, за да прогони блясъка. Осъзнаването дойде с гръмотевицата.
Парченце от детски пръст… Държеше отрязан детски пръст.
