Читать «Трескави сънища» онлайн - страница 217

Слейд изсумтя:

— В думите ви няма никакъв смисъл. Дори за луд човек.

Пендъргаст започна да премята топките в едната си ръка, като потракваше с тях.

— Спрете – изсъска Слейд и започна да примигва. – Това не ми харесва.

Пендъргаст заблъска топките една в друга още по-шумно.

— Бях планирал да ви убия. Но сега, след като видях в какво състояние сте, осъзнах, че най-жестокото нещо, което мога да ви причиня, е да ви оставя да живеете. Лечение няма. Страданията ви ще продължат, с годините немощта ви само ще се засилва, умът ви ще запада все повече, докато накрая напълно рухне. Смъртта би била освобождение.

Слейд бавно поклати глава, устните му се изкривиха, от тях се откъснаха глухите звуци от накъсани думи. Той изпъшка, нещо като израз на физическа болка, и стисна отново банката с морфина.

Пендъргаст бръкна в джоба си, извади тънка тубичка, наполовина пълна с черни гранули. Изсипа малка редичка от гранулите в края на билярдната маса.

Действието изглежда върна Слейд обратно в реалността.

— Какво правите?

— Винаги си нося малко активен въглен. От полза е при толкова много полеви тестове – като учен би трябвало да го знаете. Но той си има и своите естетически качества, също така. – От друг джоб Пендъргаст извади запалка и бързо запали единия край на редичката от гранули. – Димът, например, който изпуска, се вие нагоре в такива красиви ефирни воали. И миризмата съвсем не е неприятна.

Слейд се облегна рязко назад. Вдигна пистолета, който беше отпуснал надолу към пода, и отново го насочи към Пендъргаст.

— Изгасете това.

Пендъргаст го игнорира. Пушекът се издигна в неподвижния въздух, като се извиваше и къдреше. Той се облегна в стола си, карайки го да се залюлее леко, и старата ракита изскърца. После започна да почуква една в друга билярдните топки.

— Видите ли, аз разбирам – или поне се предполага, че разбирам – какво представлява вашето страдание. Но до сега никога не съм си представял колко ужасно всъщност е да се изтърпи. Всяко пропукване, щракане, почукване и изскърцване връхлита в мозъка ви. Чуруликането на птиците, слънчевата светлина, миризмата на пушека… Да бъдеш изтезаван от всяко незначително нещо, пренесено в мозъка ти от петте сетива, да живееш на ръба, да бъдеш смазван всяка минута от всеки час всеки ден. Да знаеш, че нищо не може да се направи, съвсем нищичко. Дори вашите уникални, ах! – отношения с Джун Броуди не могат да ви осигурят нищо, освен временно разсейване.

— Съпругът й изгубил „пакета“ си в „Пустинна буря“ – каза Слейд. – Отнесен бил от самоделно направен експлозив. Намесих се да запълня празнината, тъй да се каже.

— Колко мило от ваша страна – каза Пендъргаст.

— Спестете си моралните упреци. Не са ми нужни. Впрочем, чухте Джун. – Лудостта, която проблясваше в очите му изчезна и сега той изглеждаше почти сериозен. – Работим по лечението.

— Видяхте какво се случи със семейство Дуейн. Вие сте биолог. Знаете толкова добре, колкото и аз, че няма надежда за изцеление. Мозъчните клетки не могат да бъдат заменени или да се появят нови. Уврежданията са трайни и необратими. Знаете го!