Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 9

— Хм… — изсумтявам съчувствено и също се облягам назад, за да си осигуря малко време да осмисля чутото.

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Омразата и желанието за мъст го изяждаха отвътре. Спасяваше го само убеждението, че и този път ще преодолее тежката загуба и скръбта. Неговият предан помощник Парвез беше карал като бесен от Мазари Шариф до тук, за да му съобщи веднага ужасната вест. Човекът, когото всички наричаха Каландара (пътуващ жрец, музикант или поет), присви очи и прекара пръсти по набождащата си брада и хлътналите бузи. Обичаят изискваше след смъртта на близък роднина жалеещият за девет дни да прехвърли своите дела на някой друг, да не яде от изгрев до залез и да престане да се бръсне.

По дяволите обичаят! Каландара вече нямаше на кого да прехвърли своите дела. Единственият му племенник Малик, когото той обичаше като свой син, беше убит. По негова вина. Не можеше ли да изпрати някой друг да съпровожда тази пратка?

Гласът на разума плахо се обади: „Не можеше.“ Малик беше открил човек, който може да разшифрова древните плочки, така че този път парите от наркотиците щяха да са прах и пепел в сравнение с тези отдавна изгубени знания. Разбира се, това не означаваше, че парите са нещо маловажно, о, не! На младини Каландара беше изпитал на гърба си смазващата сила на двете думи, които в други общества и държави са само литературен похват, неясен мисловен образ: „свирепа бедност“. Всекидневно поражданата от чуждото богатство бедност и безумните кроежи на властниците се бяха съюзили да го пречупят. Не успяха. Той победи всекиго от тях със собствените им оръжия.

Каландара преценяваше своите шансове във войната с враговете си като изключително добри. Вярно, че богатството му не бе и наполовина от богатството на Осама бин Ладен, но затова пък Каландара мразеше двойно по-силно от него и двойно повече хора. А най-голямото му предимство беше в планирането. Кроежите му бяха много по-мащабни и осъществяването им изискваше много по-малко средства.

Според Каландара взривяването на двете сгради на Световния търговски център в Ню Йорк беше груба грешка. Той смяташе, че ограничеността и самолюбието са подвели Осама да си определи твърде дребна цел. Факт бе, че саудитецът заплати твърде скъпо за временната си слава — бягайки от американците и криейки се с години като куче. За разлика от него Каландара планираше делата си така, че да остане в сянка дори след като нанесе своя удар.