Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 7

Подозренията ми се оправдават. Вместо да побърза да се пъхне под някой фотьойл, малкият разбойник спокойно отхапва поредното парченце дунапрен и го изплюва на пода. Вероятно това означава, че е гладен.

С кесийка котешка храна в ръка се устремявам към оставените в ъгъла панички. Блеки ме следва по петите, а от дивана бавно и с достойнството на кралица се смъква Хопър — неговата майка.

Прекъсването ме кара да се запитам кой ще се грижи за моите котки, докато отсъствам. Отговорът идва на мига, но още нестигнал до вратата, се спирам, поразен от нова мисъл. Нечий позабравен глас се обажда в главата ми след години мълчание: „Какво стана току-що?“

Замислям се, защото този глас на няколко пъти ми е спасявал живота. Какво наистина стана с резервацията? Първо дойде Любо, после ми попречи Блеки, а след това се запътих да уредя с моя съсед котешкия проблем. Една от максимите в моя занаят гласи, че веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, а три пъти — знак отгоре. Дали тези три събития не са знак, че е по-добре да се откажа от този полет?

Не зная как е с другите хора, но импулсивните ми решения обикновено се оказват по-сполучливи от дълго обмисляните. Затова решавам да подпомогна моята интуиция, като прогоня от главата си всяка мисъл. Поемам отново към Лозановата къща, тананикайки си под нос натрапчива мелодийка.

Моят съсед обещава да наглежда двете котки, а сетне пита:

— Джон, мога ли да ти помогна с нещо друго?

Интуицията ми мигом се развихря на терена, който така предвидливо опразних от разума, и свързва неговото любезно предложение с един ключов факт. Лозан е не само светъл пример в овощарството и търпелив учител по български, но и уникална информационна система, която в света на град Баня надхвърля десетократно възможностите на Интернет.

— Да — отговарям аз, леко изненадан от собствената си безцеремонност. — Разкажи ми за гръцкия Орфей нещо, което не може да се прочете в справочниците и историческите книги.

— Вероятно искаш да кажеш тракийския Орфей — отвръща той с онзи приглушен от насилено търпение глас, с който поправя моите повтарящи се езикови грешки. Сигурно съм се усмихнал, защото той се сепва.

— Извинявай, май пак започнах да говоря като стар даскал. Та за Орфей. Имаш предвид да ти кажа нещо друго, освен че музиката му е била така пленяваща, че птици и животни, дървета и скали са тръгвали след него? — и той ме поглежда право в очите. — Добре, ще ти кажа. Работата е там, че той е бил безсмъртен.

Аз се опитвам да запазя каменно изражение. Ако се съди по кривата му усмивка, не успявам. Кимвам с глава. Той отстъпва настрани.

— Влизай, ще ти покажа нещо. Тъкмо го поливах.

Влизаме в хола и той с гордост ми посочва неголямо цвете с красиви бледовиолетови цветчета.

— Помниш ли, че миналата година ме попита защо изсушавам тази билка?

Наистина ми беше показал подобен изсушен за хербарий екземпляр — с добре запазени цветчета и рехава брада от тънки коренчета.