Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 51

После внезапно видя нейде долу собственото си окървавено и насинено тяло. Беше разпънато с каиши върху метална маса в обляна с ярка светлина стая без прозорци, която като че ли нямаше таван, защото той някак си се рееше поне на тридесет стъпки над пода. Двама мъже се бяха надвесили над неговото тяло. Някой беше свалил торбата от главата му и при вида на лицето, което всяка сутрин гледаше в огледалото, докато се бръсне, паметта на Патрик се върна.

— Е, Ахмад, казах ли ти, че ще прескочи трапа? — клепача му и блесна с лампичката на офталмоскопа в зеницата му. — Тия копелета са обучени да оцеляват — засмя се хрипкаво и прибра уреда в джоба си. — Този обаче няма да го изпусна. Ще го накарам да ми каже и майчиното си мляко.

— Какво ще ти каже, като нищо не знае? Ако знаеше нещо, досега да го беше издал. Или са хванали не когото трябва, или информаторът на Джамал го е излъгал. Боклуци! — отговори Ахмад.

Другият нахлузи обратно торбата върху главата на завързания мъж и посочи с брадичка към лявата му предмишница.

— Не са сбъркали. Виждал ли си такава татуировка? Две ръце и сърце с корона. Военните си умират за такива глупости.

„Говорят за моя Клада-пръстен“, помисли Патрик. Беше поискал да го татуират преди десет години и оттогава този символ на любовта, приятелството и лоялността се бе превърнал в един от вътрешните му устои наред с името, семейния девиз и коронованите прадеди. Сега споменаването на пръстена избистри съзнанието му. Лошото беше, че това доведе и до загубване на мисловната картина на помещението с двамата мъже.

„Не позволявай да разберат, че си се свестил. Те така или иначе ще го усетят, но ако ги заблудиш, ще разполагаш с няколко минути, през които да планираш по-нататъшните си действия, без мъченията да ти накъсват мисълта“, обади се отнякъде неговият инструктор от JSIU. Патрик се съсредоточи и опита да помръдне леко пръсти.

До мозъка му не достигна никакъв обратен сигнал, което беше хем добре, хем лошо. От една страна, отсъствието на болка означаваше, че той все още има пръсти и неговите мъчители не са ги рязали или трошили. От друга, липсата на каквото и да било усещане говореше, че каишите спират притока на кръв и че дори да успее да се развърже, ще минат няколко минути, преди да може да си служи с дланите и пръстите.

Следващият опит му подсказа, че положението с краката е по-добро. Усещаше ги, което означаваше, че ако побегне, няма да се строполи на пода заради влошена координация на движенията.

Но накъде да бяга?

За съжаление, през оня кратък миг, когато по незнаен начин се беше отделило от тялото му, неговото съзнание не му показа нищо извън стаята за разпити. А щеше да е много хубаво, ако разполагаше с целия план на сградата, помисли Патрик, и се зарадва на добрия знак. Щом виждаше комичната страна на нещата, значи мозъкът му започваше да преодолява въздействието на гадостите, с които го бяха атакували.

Но макар мозъкът му да се справяше, тялото очевидно го предаваше. То трептеше сякаш бе изпълнено с тънък звън — сигурен белег за крайно изтощение. „Откога ли съм в плен?“ — запита се Патрик и веднага се смъмри за неуместната мисъл. По-важно беше колко още може да издържи в тази неравностойна битка. В сегашното му състояние бягството беше обречена авантюра. Трябваше на всяка цена да ги накара да го свалят от масата и Да го нахранят, за да събере малко сили. Решението, до което стигна, беше парадокс, достоен за поколенията крале, остроумци и писатели в рода му.