Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 3
Джон Кей
Отварям очи и виждам, че Лозан търпеливо очаква да се завърна от мислите си при него.
— Колко време ще ти отнеме? — пита той.
— Не зная. Зависи от задачата.
Той внимателно нагласява двата клиновидно заострени калема в краищата на разцепа, измъква временно поставеното клинче, сръчно увива присадката с лико и я намазва с овощарска замазка. После се обръща към мен.
— Е, това беше. Желая ти успех. И гледай да се върнеш по-скоро. Ще ни липсваш.
Дори не се и опитва да скрие нито краткотрайната радост, че ми е провървяло, нито разочарованието си, че основният му източник на допълнителни доходи временно секва. Аз се колебая: дали веднага да извадя портфейла и да му платя последните уроци, или да му отвърна с демонстрация на топли чувства. Тези хора се трогват тъй лесно. Решавам, че все пак е по-добре да не се размеквам — предстои ми завръщане в реалния свят. И с изненада чувам собствения си отговор:
— Вие на мен — също.
— Смърт! Смърт! Смърт!
Щом музиката спря, гласовете зазвучаха по-високо. Жената напразно стискаше очи. Дори през затворените си клепачи тя виждаше подлудялата тълпа, която с десетките си ръце хвърляше камъни по нея. Ужасът разкъсваше последните остатъци от здрав разум. Продължаващото въздействие на последните химични субстанции й пречеше да осъзнае, че камъните някак все не достигат до нея.
Алармата в контролната стая в края на дългия коридор зазвъня. Над третия монитор на горния ред отляво запримигва червена лампичка. Мъжът с бялата престилка стана от стола си и излезе в коридора. На лицето му беше изписана досада.
Когато влезе при жената, лицето й потрепваше. Той хвърли бегъл поглед към дисплея до главата й. Пулсът беше ускорен, кръвното налягане — малко над нормата. Половин час след прилагането на поредния коктейл от психотропни вещества нямаше никаква съществена реакция. Мъжът свали капачката на спринцовката, която бе донесъл със себе си, и се пресегна към ръката на жената.
След инжекцията написа „Не“ срещу заглавието на музикалното парче и прочете следващото в списъка.
Музиката разтресе крехкото тяло. С последни сили жената се напрегна да скъса каишите, с които китките и глезените й бяха завързани за металната маса, ала този път сърцето й не издържа. След минута мъжът се втурна в стаята.
Болезнената гримаса, застинала на нейното лице, му каза всичко. Той извади стетоскопа от джоба си и потърси пулс по-скоро по навик, отколкото за да се увери в смъртта.
Пак щеше да си има неприятности.
Докато без да бърза освобождаваше крайниците й от каишите, откъм коридора се чу припряно тътрузене на чехли. Човекът с бялата престилка се обърна.
Лицето на влезлия не изразяваше никаква емоция или мисъл. Затова пък от присвитите очи струеше злоба, която избръснатият до блясък череп сякаш подсилваше до жестокост.
