Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 18

Пресичам „Нелсън“ и тръгвам по „Клифърд стрийт“, за да погледна сградата, която ме интересува, от другата страна. След малко осъзнавам, че съм избрал отсрещния тротоар — сякаш иззад ъгъла може да изскочи нещо голямо и неприятно агресивно. Единственото голямо нещо на паркинга от другата страна на сградата обаче е табелата на УАЧ. Кулата и часовника на кметството облагородяват донякъде гледката, макар дърветата покрай „Крофт стрийт“ да са пораснали толкова, че самата сграда вече изобщо не се вижда. Е, поне вече съм наясно, че „местната черква“, в която Ди ме е поканил на служба, не е старото му убежище, а университетския бар, където навремето Пийт ме запозна с него.

Изкачвам добре познатите ми единадесет стъпала към „Манчестър роуд“ и се вторачвам в преградата между двете три лентови платна, по които фучат коли. После примирено тръгвам вдясно и пресичам по пешеходната пътека. „Добре е да изоставиш балканските си навици“, смъмрям се аз, когато поемам по „Рейхил Гроув“. Това тук не е тихият град Баня, където пешеходците се чувстват като царе и описват всевъзможни дъги и зигзази по уличното платно. Вече съм в цивилизацията.

* * *

Когато наближавам сградата на Студентския съюз, усещам, че устните ми се разтеглят в усмивка и ускорявам ход. Влетявам в „местната черква“ и се заковавам на място. Очевидно наскоро е имало основен ремонт.

С тези огромни плазмени екрани новият „Спортс Бар“ изглежда страхотно. Само дето няма нищо общо с предишното заведение — и то не само защото в момента е почти празен. Вижда ми се клинично чист и някак стерилен — сякаш интериорът е проектиран специално, за да заличи всичките ми студентски спомени.

Някой се надига иззад една ниска масичка в дъното вдясно и леко повдига длан към мен — Ди.

— Мога ли да седна при вас, сър?

— Чувствай се поканен — той прави жест към ниска табуретка, на масата пред която има висока чаша, пълна с жълта течност. — Позволих си да ти поръчам портокалов джус. Доколкото си спомням, навремето го харесваше.

— Все още, сър. Благодаря.

Сядам и очаквателно го поглеждам. Ди не губи време и открива разговора:

— Джон, преди да минем към по-сериозни теми, би ли удовлетворил моето любопитство?

— Бих искал, сър.

— Къде живя през последните три години?

— В България, сър. Град Баня.

Челото му се набръчква в опит да си спомни откъде му е познато това име.

— Близо до Карлово. В Долината на тракийските царе — подсказвам аз.

— Тази Баня нямаше ли нещо общо с последния български цар? Как се казваше? Симеон Втори?

— Точно така, сър. Той е роден там и съседите твърдят, че от време на време идва във вилата си. Тя е на четвърт миля от моята къща — отвръщам с неочаквано за мен самия задоволство.

— Интересни съседи имаш. Не беше ли той човекът, който се отказа от короната заради някакви имоти?