Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 16

— Ти! Провери дали не е миниран.

Телохранителят тръгна към микробуса. Обиколи го бавно и се приведе, за да погледне под шасито. После вдигна предния капак. Огледа двигателя отвсякъде и пусна капака. Той се стовари с трясък. Малкия Фариз отиде до шофьорската врата и се обърна към господаря си.

— Чист е.

— Докарай го тук да ти дам пари за прозорците.

Телохранителят избръска с ръкава си парченцата стъкло от седалката и седна зад волана. Отправи наум молитва към Аллах, зажумя и завъртя ключа. Моторът забръмча и той включи на задна предавка. Микробусът се заклатушка заднешком към шосето и спря до джипа. Малкия Фариз протегна ръка и взе подадените му банкноти.

— Оставили са ключа, но дрогата я няма — съобщи телохранителят.

— Джентълмени… — подхвърли с иронична усмивка Каландара и нареди: — Щом сложат новите стъкла, върни буса в имението.

— Добре, господарю.

Микробусът се понесе към града.

— Защо „джентълмени“? — попита Големия Фариз, след като се качиха. — Не са ли били германците?

Каландара го погледна с раздразнение. Нима еднотипните следи от изстреляните куршуми не говорят достатъчно ясно за това кой ги е изстрелял? Не, очевидно не. Големия Фариз не е глупак, но тъй като почти не е излизал от Северен Афганистан, сигурно не е чувал нищо за стрелковото майсторство на британските специални части. Как да му обясни, че единственото участие на германците в тази операция вероятно е било да разрешат на чуждия екипаж да кацне на военното летище и да осигурят коридор за самолета? Ха, ето един довод, който Фариз ще разбере.

— Ако бяха германците, нямаше да зарежат буса на половин миля от лагера си — обясни Каландара. — Обръщай и карай към Кабул.

Ахмад потегли.

— Аз няма ли да летя до Кандахар, господарю? — попита Парвез.

— Няма смисъл. И три дни да стоиш пред лагера им, няма как да разбереш кои от британските войници са идвали в Мазари Шариф.

— А защо не попитаме на летището?

— Нищо няма да научим. Сигурен съм, че ония не са си купили билети за пътнически самолет. Дошли са дотук и са се върнали със собствен превоз.

След кратка пауза Парвез плахо се обади:

— Господарю…

— Какво?

— Няма ли да отмъстим за Малик?

Каландара рязко се обърна към него.

— Ти да не би да ми напомняш какво трябва да направя? — процеди през зъби той, но бърже се овладя и добави: — Ще науча имената на кучетата, които са убили моя племенник. Зная кого да притисна.

Макар че гласът му вече бе спокоен и уверен, в лице Каландара все още приличаше на разярен тигър.

Ето че дванадесет години по-късно отново съм пред бронзовия Леонид, но сам. Няма го Базъл, няма ги Мери и Кашя, ала това си го знаех отпреди.

Голямата изненада е, че я няма и теснината. На сто-двеста метра в западна посока се издигат първите хълмове на планината, които изобщо не ми се виждат непристъпни. На изток е морето — поне на километър-два, защото оттук не мога да го видя. Пречи ми горичката в далечината.

По дяволите, къде са скрили теснината? Започвам да подозирам някаква уловка в съвета на Лозан. Да не би да е имал предвид, че битката е била на друго място? Но тогава защо са вдигнали паметника тук?