Читать «Той пътува най-бързо» онлайн
Айзък Азимов
Айзък Азимов
Той пътува най-бързо
Неотдавна се бях завърнал от пътуването си до Уилямсбърг, щата Вирджиния. Облекчението да се върна към любимите си пишеща машина и компютъра все още бе примесено с чувството на отвращение от това, че изобщо трябваше да заминавам.
Джордж току-що бе опустошил лакомо менюто на един чудесен ресторант благодарение на спечелените от мен с тежък труд пари. Това не бе достатъчна причина за него да ми предложи съчувствието си.
След като извади с пръсти късче от пържолата, заклещило се между два зъба, той каза:
— Не разбирам, драги, защо трябва да мърмориш за това, че толкова уважавани институции, изглежда, нямат нищо против да ти плащат хиляди долари, за да могат хората да те слушат как говориш в продължение на цял час. Тъй като и аз съм те чувал да говориш от време на време, склонен съм да мисля, че би било по-добре да изнасяш лекциите си безплатно, но веднъж започнал да плямпаш, трябва да продължаваш безспир, докато не ги принудиш да ти предложат хиляди долари, за да спреш. Сигурен съм, че това е много по-надежден начин за изкрънкване на пари от хората. Е, не смятам да наранявам чувствата ти, ако допуснем, че въобще имаш такива.
— Че кога си ме чувал да говоря? — попитах аз. — Промеждутъците между твоите собствени брътвежи не дават възможност на никого да каже повече от две дузини думи наведнъж. — Естествено, постарах се да се изразя точно с двадесет и четири думи.
Както и очаквах, Джордж пропусна забележката ми.
— Това показва една особено противна черта от характера ти, а именно, че в безумната си жажда за плявата, наречена „пари“, ти можеш толкова охотно и често да понасяш несгодите на пътуването, което твърдиш, че ненавиждаш. Това ми напомня малко за историята на Софокъл Москович, който като теб изпитваше неохота и мързел да размърда задника си от креслото, освен ако не се очертаваше някаква възможност да увеличи и без това доста набъбналата си банкова сметка. Тази особеност на характера си той наричаше с евфемизма „антипатия към пътуването“. Наложи се моят приятел Азазел да промени това положение.
— Да не насъскаш двусантиметровото си дяволче по петите ми? Той носи само нещастие! — казах аз с нескрита тревога. Тя бе толкова истинска, доколкото разполагах с основателна причина да смятам, че тази измишльотина, плод на болното въображение на Джордж, наистина съществуваше.
Джордж отново не ми обърна внимание и се върна към спомените си. Ето и неговия разказ.
Всъщност това бе един от първите случаи, когато повиках Азазел на помощ. Беше преди повече от 30 години, нали разбираш. Едва-що се бях научил да призовавам малкото създание от собствения му свят. Все още не разбирах добре способностите му.
Той естествено се хвалеше с тях. Но къде ли можеш да намериш живо същество (аз, разбира се, съм изключение), което да не изтъква непрекъснато собствените си способности и умения?
По това време се познавах отблизо с една чудесна млада жена на име Фифи. Преди година тя бе решила, че Софокъл Москович не би накърнил много представата й за поносим съпруг, като се вземе под внимание огромното му състояние.
