Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 9

— Много добре разбрах. Сега да започнем разговора отначало.

— Казвах, че аз ще се оставя да ме арестуват, но се нуждая от малко театър, за да спася реномето си.

— Не ви разбирам.

— Сега ще ви обясня по-добре.

* * *

Обясни му обстоятелствено, като от време на време отпиваше от чашата с виното. Най-накрая Монталбано се остави да бъде убеден от доводите на другия. Но можеше ли да се вярва на Тано? Това беше истински проблем. В младежките си години на Монталбано му харесваше да играе карти, след това, за късмет, му мина желанието: усещаше обаче, че другият не играе с белязани карти и го прави без никакви трикове. Трябваше насила да се довери на това свое усещане, надявайки се да не сгреши. Старателно и педантично планираха детайлите за ареста, за да избегнат нещата да тръгнат наопаки. Когато приключиха с разговора, слънцето вече се беше вдигнало нависоко. Преди да излезе от къщурката и да даде начало на буфонадата, комисарят дълго гледа Тано в очите.

— Кажете ми истината.

— На вашите заповеди, комисар Монталбано.

— Защо избрахте точно мен?

— Защото вие, демонстрирахте го и сега, сте човек, който разбира нещата.

* * *

Докато слизаше презглава по коларския път сред лозята, Монталбано си спомни, че дежурен в полицейския участък трябваше да е Агатино Катарела, и затова телефонният разговор, който се гласеше да проведе с него, щеше да се окаже най-малкото труден, може би и основа за злополучни и опасни двусмислици. Този Катарела не беше с всичкия си. Бавно проумяваше, бавно реагираше, бяха го взели в полицията, разбира се, защото е далечен роднина на бившия всемогъщ народен представител Кузумано, който след едно лято, прекарано на хлад в затвора „Учардоне“, беше съумял да завърже пак връзки с новите властимащи. И да си спечели пак голямо парче от онази торта, която чудодейно от време на време се подновяваше, достатъчно беше само да се промени някой захаросан плод по нея или да се сложат нови свещички на мястото на вече изгорелите. Нещата с Катарела се оплитаха още повече, ако го обземеше вдъхновението, което често му се случваше, да започне да говори на език, който той наричаше „талиански“.

Един ден му се представи с подобаващо изражение:

— Комисерийо, вие случайно бихте ли ми назовали името на някой от онези медици, които са специалисти?

— Специалисти по какво, Катарѐ?

— По срамни болести.

Монталбано зяпна от учудване.

— Ти? Срамна болест? И кога си я хванал?

— Спомням си, че ме приклещи още когато бях малък, не съм бил на повече от шест-седем години.

— Що за щуротии ми разказваш, Катарѐ? Сигурен ли си, че се отнася за срамна болест?