Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 7

— Е, не е същото, комисарю, не е същото, ще бъда учуден, ако вие, който знаете да пишете и четете, не знаете, че думите не са еднакви. Искам да направя така, че да ме арестуват, а не да се предам. Вземете си дрехата, за да поговорим вътре, аз междувременно ще отворя вратата.

Монталбано откачи сакото си от маслиновия клон, метна го на рамото си и влезе в къщата, следвайки Тано. Вътре беше тъмно като в рог и Гърка запали газена лампа. Направи знак на комисаря да се настани в едно от двете кресла, които бяха разположени до малка маса. В стаята имаше походно легло само с матрак върху него, без възглавница или чаршаф, малък шкаф със стъклени вратички, в който бяха наредени бутилки, чаши, сухари, чинии, пакети с макарони, бурканчета със салца, консерви. Не липсваше печката на дърва, върху която се мъдреха глинени гърнета и тенджери. Паянтово дървено стълбище водеше към горния етаж. Погледът на комисаря обаче се спря върху едно животно, доста по-опасно от гущера, който „спеше“ в жабката на колата му, то беше истинска отровна змия — картечния пистолет, който „спеше“ прав, подпрян до стената при походното легло.

— Имам хубаво вино — каза като истински домакин Тано.

— Да, благодаря — каза Монталбано.

Между студа, дългата нощ, напрежението и килото и нещо сладки с греяно вино, които беше излапал, наистина усещаше, че има нужда от вино.

Гърка наля и вдигна чашата си:

— Наздраве.

Комисарят вдигна своята и отвърна на наздравицата му.

— За ваше здраве.

Трябваше да внимава с виното, защото влизаше като еликсир и оставяше усещането за комфорт и топлина.

— Наистина е хубаво — поздрави го Монталбано.

— Още една?

Комисарят, за да не изпадне в изкушение, отдалечи с рязък жест чашата си.

— Ще говорим ли?

— Ще говорим. И така, аз ви казах, че съм решил да бъда арестуван…

— Защо?

Въпросът на Монталбано, който прозвуча като пистолетен изстрел, остави другия без думи. Но само за миг и после се съвзе.

— Имам нужда от лечение, болен съм.

— Ако ми позволите, тъй като вие мислите, че ме познавате добре, вероятно знаете, че съм човек, който не позволява да го вземат за мезе.

— Убеден съм в това.

— Тогава защо не проявите уважение към мен и не спрете да ми разказвате небивалици?

— Вие не ми вярвате, че съм болен?

— Вярвам, но небивалицата, в която се опитвате да ме накарате да повярвам, е, че за да бъдете лекуван, трябва да ви арестуват. Ако желаете, ще ви го обясня по-добре. Лежали сте в клиниката „Мадоната от Лурд“ в Палермо цял месец, а след това три месеца в клиниката „Джетсемани“ в Трапани, където професор Америко Гуарнера вероятно ви е оперирал. Ако искате, още днес, въпреки че нещата стоят по малко по-различен начин отпреди няколко години, може да намерите болница, готова да си затвори очите и да не сигнализира в полицията за вашия престой в нея. Следователно мотивът за желанието ви да бъдете арестуван не е свързан с болестта ви.

— А ако ви кажа, че времената се променят и колелото все по-бързо се върти?

— Това ми звучи по-убедително.