Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 5

— Бъди внимателен, Салво, този е отвратителна гад.

* * *

Връщаше се към вкъщи, като караше съвсем бавно, когато фаровете на Джедже, който го следваше, примигнаха многократно. Комисарят отби встрани, Джедже доближи колата си до неговата и навеждайки се изцяло към прозорчето от страната на Монталбано, му подаде един пакет.

— Забравих сладките.

— Благодаря. Мислех си, че ти служат само като мотив, за прикритие.

— Аз какъв съм според теб? Някой, който говори едно, а върши съвсем друго ли?

И обиден натисна газта.

* * *

Комисарят прекара ужасна нощ. Първата мисъл, която му мина през ума, беше да се обади на началника на областната дирекция на полицията, да го събуди и да го информира, застраховайки се пред него за всички последствия, които тази история можеше да повлече след себе си. Тано Гърка обаче се беше изразил ясно по този въпрос, както Джедже му съобщи: Монталбано не трябваше да казва на никого нищо и на срещата им трябваше да отиде сам. В тази ситуация обаче не ставаше дума да си поиграят на стражари и апаши, негов дълг беше да изпълни дълга си, тоест да уведоми висшестоящите над себе си и заедно с тях да подготвят до най-дребните детайли операцията по причакването и залавянето, вероятно с помощта на сериозни подкрепления. Тано се укриваше от правосъдието повече от десет години, а той, спокоен и ведър, отиваше да се срещне с него, все едно онзи му беше някакъв приятел, който се е върнал от Америка? Дума да не става, началникът на областната дирекция на полицията на всяка цена трябваше да бъде уведомен. Набра номера на домашния му телефон в град Монтелуза, който беше локален административен център.

— Ти ли си, любов моя? — прозвуча гласът на Ливия от Бокадасе, Генуа.

Монталбано за миг остана без дъх, ясно беше, че инстинктът му го водеше да не говори с началника, след като сгреши номера.

— Извини ме за преди малко, получих едно непредвидено телефонно обаждане, заради което бях принуден да изляза.

— Няма значение, Салво, наясно съм със занаята ти. По-скоро ти ме извини за изблика, но се почувствах разочарована.

Монталбано погледна часовника си, имаше поне още три часа, преди да отиде на срещата с Тано.

— Ако искаш, може да си поговорим сега.

— Сега? Извини ме, Салво, не е напук, но предпочитам да не го правим. Взех сънотворно и едва държа очите си отворени.

— Съгласен съм, съгласен съм. До утре. Обичам те, Ливия.

Гласът й изведнъж се промени, прозвуча му бодро и превъзбудено.

— Хей? Какво става? Какво става, Салво?

— Нищо не става, какво трябва да става?

— Ааа, не, скъпи, ти не ми казваш истината. Трябва да свършиш нещо опасно ли? Не ме карай да те мисля, Салво!

— Ама как изобщо ти идват такива мисли в главата?

— Кажи ми истината, Салво.

— Няма да правя нищо опасно.

— Не ми се вярва.

— Ама защо бе, боже господи?

— Защото ми каза, че ме обичаш, а ти, откакто се познаваме, си ми го казвал само три пъти. Броила съм ги и всеки път е било заради нещо необичайно.

Единственото, което му оставаше, беше да прекъсне разговора, иначе с Ливия щяха да откарат така чак до сутринта.