Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 19

* * *

— Ще ми разкажете ли как точно се развиха нещата? — попита началникът на областната дирекция на полицията.

Покани комисаря да влезе в кабинета му, станал на крака го пресрещна и прегърна поривисто.

В този момент Монталбано, абсолютно неспособен да лъже и да разказва измишльотини на честни и уважавани хора, беше принуден да го направи. Пред престъпниците обаче лъжеше без окото му да мигне, можеше дори да потвърди, че е видял луната цялата в дантели. Не само фактът, че уважаваше началника си, но и поради това, че той се държеше с него понякога бащински, го изпълваше с безпокойство как да отговори на предложението му. Изчерви се, изпоти се, смени няколко пъти позата си в креслото, все едно беше неудобно. Началникът на полицията забеляза затруднението на комисаря, но го придаде на притеснението, което Монталбано изпитваше всеки път, когато говореше за своя сполучлива акция. Не беше забравил и как на последната пресконференция пред камерите, комисарят заекваше дълго и мъчително, а облещените му очи танцуваха като пияни.

— Бих помолил за един съвет, преди да започна да разказвам.

— На ваше разположение съм.

— Какво трябва да напиша в рапорта?

— Що за въпрос е това, извинете? Никога ли не сте правили рапорти? В тях се описват произшествията, които са се случили — отговори му хладно и леко озадачен началникът. И с оглед на това, че комисарят все още не се решаваше да заговори, продължи: — Всъщност вие сте съумели ловко и смело да извлечете облагата от една случайна среща и да я превърнете в успешна полицейска акция, съгласен съм, но…

— Ами, исках да ви кажа…

— Оставете ме да довърша. Принуден съм обаче да подчертая, че сте рискували много и сте изложили на голям риск хората си, вместо да поискате солидно подкрепление и да вземете необходимите предпазни мерки. За късмет, всичко е минало добре, но твърде хазартно. Това е, което исках да ви споделя с цялата си искреност. А сега вие кажете.

Монталбано погледна пръстите на лявата си ръка, като че ли изведнъж му бяха пораснали и той не знаеше за какво можеха да му послужат.

— Какво има? — попита го търпеливо началникът на полицията.

— Проблемът е, че всичко е фалшиво! — избухна Монталбано. — Не е имало никаква случайна среща, отидох при Тано, защото той беше поискал да ме види. И тогава се договорихме.

Началникът на полицията прекара ръката си пред очите.

— Договорили сте се?

— Абсолютно.

И както седеше пред него, му разказа всичко — от телефонното обаждане на Джедже до инсценировката по залавянето.

— Има ли и друго? — попита накрая началникът.

— Да. След като работите стоят по този начин, аз не заслужавам никакво повишение като заместник-началник. Ако ме повишат, ще бъде заради нещо фалшиво и измамно.

— Оставете това аз да го реша — каза троснато другият. Изправи се, кръстоса ръце на гърба и остана известно време да размишлява. След това реши и се обърна: — Ще направим така: напишете два рапорта.

— Два?! — каза Монталбано, сещайки се за трудностите, които обикновено изпитваше, когато трябваше да напише нещо черно на бяло.