Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 17

Инграсия, който започваше да губи интерес, докато комисарят му говореше, при произнасяне на името подскочи като ухапан от оса.

— Мизурака?

— Да, онзи, който работеше в адресната служба.

— Ама той е фашист!

— Не виждам какво общо имат политическите пристрастия на кавалера със случката, за която говорим.

— Разбира се, че имат! Защото, когато аз се занимавах с политика, той беше мой враг.

— Сега вече не се ли занимавате с политика?

— Как да го правя! С онази групичка магистрати от Милано, които решиха да унищожат политиката, пазара и индустрията!

— Слушайте, онова, което кавалерът ни съобщи, не са нищо друго, освен чисто и просто свидетелски показания, които потвърждават действията на крадците.

— През оная работа ми е какво потвърждава кавалерът. Казвам ви, че е само един жалък изкукуригал старец, който отдавна е преминал осемдесетте. Той е в състояние да види котка и да каже, че е слон. Освен това какво е правил там в този час на нощта?

— Не знам, ще го попитам. Искате ли да се върнем към нашия разговор?

— Да се върнем.

— След като е бил натоварен във вашия супермаркет след поне два часа работа, камионът е потеглил. Изминава пет или шест километра, върнат е назад и е бил паркиран зад бензиностанцията. Останал е там, докато не се появих аз. И според вас крадците са вдигнали цялата тази дандания, извършвайки половин дузина престъпления, рискувайки да лежат с години в затвора, само за да се посмеят или да ви накарат вие да се посмеете?

— Комисарю, може да останем да си говорим тук цяла нощ, но аз ви се заклевам, че този случай не може да е нещо различно от шега.

* * *

В хладилника намери студени макарони с домати, босилек, сушени и черни маслини, от които се носеше такъв аромат, че можеше да събуди дори умрял, и една втора гозба с хамсия, лук и оцет. Монталбано обичаше да се доверява изцяло на кулинарната, но апетитна и простонародна фантазия на Аделина, домашната помощница, жената в дома му, която идваше веднъж на ден да се погрижи за него. Тя беше майка на двама непоправими престъпници, единият от които все още беше в затвора благодарение на Монталбано. В действителност дори и този ден Аделина не го беше разочаровала. Всеки път, когато тръгваше да отвори фурната или хладилника, Монталбано започваше да изпитва същия трепет като на втори ноември, когато беше малък и рано сутринта търсеше коша от върбови пръчки, в който през нощта мъртвите бяха оставили своите дарове. Вече позабравен празник, заличен от баналността на подаръците под коледната елха, така както в днешно време лесно се заличаваше и паметта на умрелите. Единствените, които не забравяха мъртвите, дори упорито поддържаха жив спомена за тях, си оставаха мафиотите, но подаръците, които изпращаха в тяхна памет, не бяха, разбира се, тенекиени влакчета или сладкиши, или красиво оформени плодове.