Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 15

— О, света Богородице! Ама защо?

— Не бъдете смешен, Монталбано.

— Извинете ме, но защо трябва да бъда повишаван?

— Що за въпрос? За това, което направихте тази сутрин.

Монталбано усети, че му става едновременно студено и топло, челото му беше потно, а гърбът замръзнал. Тази перспектива го ужасяваше.

— Господин началник, аз не съм направил нищо по-различно от това, което правят всеки ден колегите ми.

— Не го поставям под съмнение. Но за този арест конкретно, когато се разчуе за него, ще се вдигне голям шум.

— Няма ли никаква надежда?

— Хайде, не се правете на дете.

Комисарят се почувства като риба тон в мрежата на смъртта, започна да му липсва въздух, отвори и затвори уста без причина, след това опита с един отчаян ход:

— Не можем ли да кажем, че е по вина на Фацио?

— Каква вина?

— Извинете ме, обърках се, исках да кажа заслуга.

— До по-късно, Монталбано.

* * *

Ауджело, който го причакваше зад вратата, направи въпросително изражение.

— Какво ти каза началникът?

— Говорихме за ситуацията.

— Хъм… Видът ти е един!

— Какво ми е на вида?

— Посърнал.

— Организмът ми не е смлял още онова, което изядох вчера на вечеря.

— Какво яде?

— Кило и половина сладки, правени с греяно вино.

Ауджело го погледна учудено, а Монталбано, който долавяше, че към него се приближава въпросът за името на укриващия се от правосъдието арестант, се възползва, за да смени темата и да вкара събеседника си в друг коловоз.

— Намерихте ли нощния пазач?

— Онзи от супермаркета ли? Да, аз го намерих. Крадците го ударили доста силно по главата, запушили му устата, завързали му ръцете и краката и го сложили в един голям фризер.

— Мъртъв ли е?

— Не, но ми се струва, че той самият не се чувства жив. Когато го извадихме оттам, изглеждаше като гигантски чироз.

— Имаш ли някаква хипотеза?

— Имам някаква половинчата идея, но е различна от тази на старши лейтенанта от карабинерите. Едно нещо обаче е сигурно: за да отмъкнат цялата тази стока, са използвали голям камион. А за да го натоварят, трябва да се е погрижила бригада поне от шест души, командвана от професионалист.

— Слушай, Мими, аз ще прескоча до вкъщи да си сменя дрехите и след това ще се върна.

* * *

На път за Маринела забеляза, че лампичката за горивото беше започнала да премигва. Спря на бензиностанцията, на която преди време беше станала една престрелка и се наложи да арестува бензинджията, за да му каже всичко, което е видял. Той обаче не беше злопаметен и веднага щом го зърна, го поздрави с онзи свой глас, достигащ до най-високите октави, от който го побиваха тръпки. След това напълни догоре резервоара, преброи парите и погледна комисаря:

— Какво става? По-малко ли съм ти дал?

— Не, господине, парите са точно. Исках да ви кажа нещо.

— Казвай! — рече му нетърпеливо Монталбано, защото ако онзи само още малко продължеше да му говори, нервите му щяха да се скъсат.

— Погледнете камиона там — посочи му голямото превозно средство с ремарке, спряно на паркинга зад бензиностанцията. Платнището му беше добре опънато, за да скрие товара. — Рано тази сутрин — продължи човекът, — когато отворих, камионът беше вече тук. Минаха четири часа и все още никой не е дошъл да си го прибере.