Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 14

— Не си сбъркал. Но не си го изкарвай на мен, а на телефона, негова е вината.

— Какво общо има телефонът?

— Има, и още как! Защото днес можеш да намериш телефон и в най-забутания плевник из селата. Тогава какво правят хората, които имат телефон подръка? Обаждат се. Разказват истински, измислени, възможни, невъзможни, сънувани неща, като в комедията на Едуардо, как се казваше, ах, „Гласове отвътре“, раздуват, изпускат въздуха и никога не съобщават името на онзи, за когото говорят. Набират зелени номера, на които всеки може да изговори възможно най-големите глупости на този свят, без да поема отговорност за казаното! А междувременно специалистите по мафията се ентусиазират и съобщават: „В Сицилия намалява взаимопомощта между престъпниците, съучастничеството, страхът!“ Не са намалели изобщо, повишили са се само телефонните сметки.

— Монталба̀, не ме заглавичквай с твоите бръщолевения! Вярно ли е, че има умрели и ранени?

— Изобщо не е вярно. Не е имало конфликт, стреляхме само във въздуха. Галуцо сам си разби носа, а онзи се предаде.

— Онзи кой?

— Един укриващ се от правосъдието.

— Да, но кой?

Пристигането на задъхания Катарела го извади от неудобството на отговора.

— Комисерийо, би трябвало на тилифона да е гос’ин началника на областната дерекция на полицията.

— След това ще ти кажа — каза Монталбано, потъвайки в кабинета си.

* * *

— Скъпи ми приятелю, обаждам се, за да ви изкажа моите най-искрени поздравления!

— Благодаря.

— Направили сте страхотен удар, знаете ли!

— Имахме късмет.

— Изглежда, въпросното лице е много по-важно, отколкото винаги се е представяло.

— В този момент къде е?

— На път за Палермо. От отдел „Антимафия“ поискаха така, нямаше как да се избегне. Вашите хора не можаха дори да спрат в Монтелуза, трябваше веднага да продължат. Аз добавих една ескортираща кола с четирима от моите хора.

— Значи, вие не сте говорили с Фацио?

— Нямах нито начин, нито време. Почти нищо не знам за тази история. Затова ще ви бъда благодарен, ако днес следобед минете през кабинета ми и ми разкажете подробностите.

„Това е трудност“ — помисли си Монталбано, спомняйки си един превод от деветнайсети век на монолога на Хамлет. Но се ограничи да попита:

— В колко часа?

— Да кажем, към пет. Ах, да, от Палермо препоръчаха пълно мълчание относно операцията, поне засега.

— Ако зависеше само от мен…

— Не го казвам на вас, познавам ви много добре, мога да потвърдя, че в сравнение с вас рибите са бъбрива порода. Слушайте, по въпроса за…

Настъпи дълга пауза. Началникът на полицията спря, а и Монталбано нямаше желание да го слуша как му говори, защото едно досадно звънче беше започнало да дрънчи в главата му след тази възхвала: „Аз ви познавам много добре“.

— Слушайте, Монталбано — подхвана нерешително началникът, докато пред това негово колебание звънчето дрънчеше все по-силно.

— Кажете.

— Мисля, че този път няма да успея да избегна повишението ви в заместник-началник на областната дирекция на полицията.