Читать «Тел» онлайн - страница 94

Лукас погледна към стенния екран. За негово облекчение беше достатъчно тъмно, че да не се виждат телата на почистващите.

— Така и би трябвало да бъде — каза той.

— Мисля, че те са били тайно влюбени — изтърси Жулиета. — Дори и да не са били любовници, са били също толкова близки.

— Имаше разни слухове — съгласи се той. — Онова, което не разбирам, е защо са го пазели в тайна. Никой нямаше да го е грижа за това.

Някак си докато седеше в тъмнината с напълно непознат човек, й беше по-лесно да говори за тези неща, отколкото ако беше дълбоко долу между приятели.

— Може би те не са искали хората да знаят — изказа на глас мислите си тя. — Джанс е била омъжена преди. Подозирам, че са решили да се съобразят с това.

— Така ли? — Лукас надраска нещо върху листа си.

Жулиета вдигна поглед, макар да беше сигурна, че няма звезда.

— Не мога да си представя да обичам тайно по този начин призна той.

— На първо място не мога да си представя, че ще ми е нужно нечие разрешение — от Пакта или от бащата на момичето, за да се влюбя — отвърна тя.

— Така ли? А как иначе би могло да стане? Просто които и да е двама души да са заедно по което и да е време, когато им харесва?

— Тя не отговори.

— Как тогава някой изобщо би влязъл в лотарията? — попита той, като продължи предишната си мисъл. — Не мога да си представя как човек би могъл да не го направи открито. Това е тържествен момент, не мислите ли? Такъв е ритуалът — мъжът иска позволение от бащата на момичето…

— А ти нямаш ли си някоя? — прекъсна го Жулиета. — Искам да кажа… Просто питам, защото звучиш така, сякаш имаш ясно мнение по въпроса, но може би не си…

— Още не — отвърна той и я спаси отново. — Останала ми е още малко сила да търпя чувството за вина, което ми внушава майка ми. Всяка година обича да ми напомня колко лотарии съм пропуснал и колко намалява вероятността да гледа внучета. Сякаш не знам какви са статистическите ми шансове. Но, хей, аз съм едва на двайсет и пет.

— Това обяснява всичко — каза Жулиета.

— Ами вие?

Тя за малко не му каза истината. За малко не изтърси тайната си, почти без да я подканят. Сякаш на този мъж, на това момче, което й беше непознато, можеше да му се има доверие.

— Така и не намерих подходящия — излъга тя.

— Не може да бъде — засмя се Лукас с младежкия си смях. — Искам да кажа, на колко години сте? Или е неучтиво да те питам?

Тя почувства вълна на облекчение. Беше помислила, че той ще я пита дали е била с някого.

— Трийсет и четири — отвърна тя. — И доколкото знам, неучтиво е да се пита, но аз никога не съм държала на правилата.

— Каза нашият шериф — рече Лукас и се засмя на собствената си шега.

— Предполагам, че още не съм свикнала с това — усмихна се Жулиета.

Тя се обърна отново към стенния екран и двамата се насладиха на последвалото мълчание. Беше странно да седи с този мъж. Чувстваше се по-млада и някак по-сигурна в негово присъствие или поне по-малко самотна. Тя смяташе, че и той е самотник, нещо като шайба със странен размер, която не пасва на никой стандартен болт. И докато тя беше прекарвала малкото свободно време, което й оставаше, възможно най-далеч, долу в мините, в търсене на красиви камъни, той бе стоял тук, в другия край на силоза, и бе търсил звезди.