Читать «Тел» онлайн - страница 93

Тя търсеше сама звездите, когато Лукас тихо се появи до нея. Той не каза нищо, просто дръпна един стол, седна с дъската и листа и се загледа в просторната гледка на притъмнелия външен свят.

Жулиета не можеше да прецени дали той просто учтиво уважава мълчанието й, или е толкова груб, че да не я поздрави. Накрая тя реши, че е първото, и след това мълчанието й се струваше нещо нормално и споделено. Спокойствие в края на един отвратителен ден.

Минаха няколко минути. После станаха десет. Нямаше звезди и никой не казваше нищо. Жулиета държеше една папка в скута си, просто за да намери някакво занимание за пръстите си. Откъм стълбището се разнесе звук — весела група, която се движеше между нивата с апартаменти по-долу — и след това тишината се завърна.

— Съжалявам за партньора ви — каза накрая Лукас.

Ръцете му пригладиха хартията върху дъската. Все още не беше отбелязал или написал нищо.

— Оценявам това — отвърна Жулиета.

Тя не беше сигурна кой е уместният отговор, но този й се стори най-малко погрешен.

— Търсех звезди, но не видях нито една — добави тя.

— Няма и да видите. Не и тази нощ. — Мъжът махна към стенния екран. — Това са най-лошият вид облаци.

Жулиета започна да ги изучава, като едва успяваше да ги различи в здрача под последните отблясъци на далечната светлина. Не й се сториха по-различни от които и да е други облаци.

— Трябва да направя едно признание, тъй като вие сте законът и всичко, свързано с него. — Лукас се размърда почти недоловимо на стола.

Жулиета опипа звездата върху гърдите си. Често забравяше коя е.

— Да?

— Знаех, че облаците няма да са подходящи тази вечер. Но въпреки това дойдох.

Жулиета се надяваше, че мракът ще скрие усмивката й.

— Не съм сигурна, че в Пакта се казва нещо за такъв вид лицемерие — каза му тя.

Лукас се засмя. Беше странно колко познато й звучи вече той и колко много й се иска да го слуша. Тя внезапно изпита силно желание да го прегърне, да положи глава на врата му и да заплаче. Почти можеше да усети как тялото й се готви да направи това, макар да не помръдваше. Не можеше да се случи никога. Знаеше това въпреки чувството, което трептеше в нея. Причината беше просто в самотата и в ужаса да държи Марнс в ръцете си, да чувства безжизнената тежест на тяло, което е изгубило онова, което му е вдъхвало живот, каквото и да е било то. Отчаяно се нуждаеше от допир и този непознат беше единственият човек, за когото знаеше поне толкова, че да иска да получи това от него.

— Какво ще се случи сега? — попита той и смехът му заглъхна.

Жулиета без малко не изтърси глупаво „Между нас ли?“, но Лукас й спести това.

— Знаете ли кога ще бъде погребението? И къде? — попита той.

Тя кимна в мрака.

— Утре. Няма семейство, което да трябва да пътува до тук, нито е необходимо разследване. — Жулиета преглътна сълзите си. — Не е оставил завещание, така че възложиха на мен да уредя нещата. Реших да го погребем близо до кмета.