Читать «Тел» онлайн - страница 96

Преди дупката да бъде запълнена напълно, присъстващите пристъпиха към ръба й и хвърлиха вътре остатъците от плодовете и зеленчуците си. Жулиета също пристъпи напред и хвърли каквото беше останало от домата й заедно с градушката от шарени парчета кора и огризки. Един църковен помощник се беше облегнал на твърде широката си лопата и наблюдаваше полета на последните остатъци от плодове и зеленчуци. Той загребваше онези, които не уцелваха, заедно с тъмната плодородна пръст и ги буташе вътре, оформяйки малка могила, която щеше да се слегне с времето и след няколко поливания.

След погребението Жулиета започна да се изкачва обратно към кабинета си. Катеренето й тежеше, макар да се гордееше, че е във форма. Но вървенето и изкачването бяха различен вид упражнения. Не бяха като въртенето на гаечни ключове или разхлабването на заяли болтове и изискваха друг тип издръжливост, не просто да стоиш буден и нащрек още една смяна. Реши, че това изкачване е нещо неестествено. Хората не бяха приспособени за него. Съмняваше се, че са създадени да изкачват повече от едно ниво на силоза. Но в този момент поредният носач прелетя по стълбите край нея и на свежото му лице се мярна бърза усмивка за поздрав. Краката му танцуваха по стоманените стъпала и тя се запита Дали това не е нещо, което просто изисква повече практика.

Когато накрая стигна до кафетерията, беше обяд и помещението беше изпълнено с шумни разговори и тракането на металните вилици върху металните чинии. Купчината сгънати бележки пред вратата на кабинета й беше нараснала. Имаше и едно растение в пластмасова кофа, чифт обувки и малка скулптура, направена от цветни проводници. Жулиета се спря за миг пред колекцията. Тъй като Марнс нямаше семейство, тя предположи, че сама трябва да се заеме с всичко това — да се погрижи вещите да попаднат у онези, които биха ги използвали по най-добрия възможен начин. Тя се наведе и вдигна една от картичките. Беше надписана с цветен молив с неуверени печатни букви. Тя си представи как в този ден учениците от горните класове на началното училище бяха прекарали часовете си по ръчен труд в изработване на картички за заместник Марнс. Това натъжи Жулиета повече от която и да е церемония. Тя избърса сълзите от очите си и прокле учителите, на които им бе дошло наум да забъркат децата в цялата тази гадост.

— Не ги въвличайте в тези неща — прошепна тя на себе си.

Сложи обратно картичката и възвърна хладнокръвието си.

Реши, че заместник Марнс би искал да види това. Той беше човек, който лесно можеше да бъде преценен, бе остарял навсякъде освен в сърцето си — онзи негов орган, който така и не се беше износил, защото той никога не се беше осмелил да го използва.

Жулиета с изненада откри, че в кабинета й я очаква компания. Зад бюрото на заместник Марнс седеше непознат мъж. Той вдигна поглед от компютъра и й се усмихна. Тя се готвеше да го попита кой е, когато Бърнард (за когото отказваше да мисли дори и като за временно изпълняващ длъжността кмет) излезе от килията за задържане с папка в ръка и също й се усмихна.