Читать «Тел» онлайн - страница 75

Жулиета се почувства изгубена в бездната между двете врати, хваната в капана на този шлюз, пълен с ярко оцветени тръби, стърчащи от стените и тавана и потрепващи под своя покров от найлон.

През шлема й съскането на аргона, който се изпомпваше в помещението, звучеше далечно. То й напомняше, че краят наближава. Налягането се натрупваше върху полиетиленовите завеси, набръчкваше ги около пейката и стените и ги увиваше плътно около тръбите. Можеше да го усети върху костюма си, подобно на невидима ръка, която леко го притиска.

Знаеше какво й предстои и част от нея се питаше как се бе озовала тук — едно момиче от Механичния, което никога не го е било грижа за външния свят и беше нарушавало само някои незначителни закони, което би било щастливо да изживее остатъка от живота си в най-дълбоките недра на земята, покрито със смазка, докато поправя разни неща, без да се интересува особено от света на мъртвите, който го заобикаля…

19

Няколко дни по-рано

Жулиета седеше на пода в килията за задържане с гръб срещу решетката от стоманени прътове, а на екрана на стената срещу нея се виждаше жестокият свят. През последните три дни, докато се опитваше да се научи как да бъде шерифът на силоза, беше изучавала този изглед към външния свят и се беше чудила за какво е цялата врява около него.

Единственото, което виждаше там, навън, бяха монотонни склонове пръст, сиви хълмове, издигащи се към още по-сиви облаци, и процеждащи се лъчи слънчева светлина, които се опитваха без особен успех да осветят земята. Над всичко това духаха ужасни ветрове, чиито лудешки пориви вдигаха спирали от малки облачета пръст и вихрушки, които се гонеха през пейзажа, предназначен само за тях.

За Жулиета в гледката нямаше нищо вдъхновяващо, нищо, което да предизвика любопитството й. Само необитаема пустош, лишена от каквато и да е полезност. Нямаше никакви ресурси, като се изключеше покритата с петна стомана на рушащите се кули, които се виждаха над хълмовете. Без съмнение щеше да излезе по-скъпо тази стомана да бъде нарязана, транспортирана, стопена и пречистена, отколкото просто да бъде изкопана нова руда от мините под силоза.

Забранените мечти за външния свят, който виждаше, бяха тъжни и празни. Бяха мъртви мечти. Хората горе, на върха, които боготворяха тази гледка, не разбираха нищо — бъдещето беше долу. Оттам идваше нефтът, който осигуряваше енергията им. Минералите, които се превръщаха във всички полезни неща, азотът, който обновяваше почвата във фермите. Всеки, който беше сянка в областта на химията или металургията, знаеше това. Онези, които четяха детските книжки, онези, които се опитваха да разбулят загадката на едно забравено и непознаваемо минало, си оставаха заблудени.

Единствената смислена причина, която тя виждаше в тяхната натрапчива мания, беше самото открито пространство — една от характеристиките на пейзажа, която направо я ужасяваше. Може би нещо не беше наред с нея самата, защото тя обичаше стените на силоза и тъмните затворени пространства на дълбоко долу. Дали всички останали бяха луди, защото таяха надежди за бягство? Или на нея й имаше нещо?