Читать «Тел» онлайн - страница 297

Той прокарваше окованите си ръце по грубата боя, грапавините, гънките и обелените места, които разкриваха столетията от наслагвани слоеве и цветове, променящи се с времената, доставките или цените на боите. Тези слоеве му напомняха за дървеното бюро, което беше гледал в продължение на почти месец. Всяка малка резка бележеше преминаващите години, точно както всяко име, надраскано на повърхността, бележеше безумното желание на някой човек да разполага с повече време и да не позволи на същото това време да отнесе бедната му душа.

Дълго вървяха мълчаливо. Разминаха се с носач, носещ обемист товар, и с една млада двойка, която изглеждаше гузна. Напускането на залата със сървърите не се оказа излизането на свобода, за което толкова беше копнял Лукас през изминалите седмици. Беше клопка, поход на срама с лица, които надничаха от вратите и стълбището. Безизразни лица, които гледаха, без да мигат. Лица на приятели, които се чудеха дали той е техен враг.

И може би беше именно такъв.

Щяха да кажат, че той не е издържал и е изрекъл думи, които са фатално табу, но сега Лукас знаеше защо хората са ядосани. Той беше вирусът. Ако изпуснеше погрешните думи, щеше да убие всеки, когото познаваше. Това беше пътят, по който бе тръгнала Жулиета по същата неразумна причина. Той й вярваше, винаги й беше вярвал, винаги беше знаел, че не е сторила нищо нередно, но сега наистина разбираше. Тя приличаше на него в толкова много отношения. Само дето той нямаше да оцелее. Знаеше това, Бърнард му го беше казал.

Бяха десет нива над Информационния, когато радиото на Питър изпращя и се чу глас. Той свали ръка от лакътя на Лукас, за да усили звука и да провери дали търсят него.

— Тук е Жулиета. Кой се обажда?

Този глас.

Сърцето на Лукас подскочи радостно за миг, преди да потъне в дълбоко униние. Той се втренчи в парапета и се заслуша.

Бърнард отговори и поиска да се пази мълчание. Питър се пресегна към радиото си и намали звука, но не го изключи. Гласовете ги придружаваха, докато се изкачваха, появяваха се и изчезваха. Всяка крачка и всяка дума смазваше Лукас и го правеше все по-слаб. Той се загледа в парапета и отново се замисли за истинската свобода.

Едно хващане, лек подскок нагоре и дълъг полет.

Усещаше как прави движенията наум — свива колене и прехвърля краката си през парапета.

Гласовете от радиото спореха. Казваха забранени неща. Бяха изпълнени с тайни, които мислеха, че няма да бъдат чути от други уши.

Лукас наблюдаваше как умът му проиграва собствената му смърт отново и отново. Съдбата го очакваше зад този парапет. Видението беше толкова силно, че наруши темпото му на изкачване, отрази се на краката му.