Читать «Тел» онлайн - страница 296

Чу се щракане, последвано от съскането и шумоленето на смущенията. Жулиета не помръдна. Чувстваше се мъртва. Вцепенена. Беше загубила всякаква воля.

— Представи си изненадата ми — продължи гласът, — когато разбрах, че един добър човек, човек, на когото вярвах, е бил отровен от теб.

Тя бутна микрофона с юмрук, но не го вдигна до устата си. Вместо това просто повиши глас.

— Ще гориш в ада — каза му тя.

— Без съмнение — отвърна Бърнард. — Но дотогава ще държа в ръцете си някои неща, които мисля, че ти принадлежат. Идентификационна карта с твоята снимка, красива, малка гривна и сватбен пръстен, който не изглежда никак официален. Чудя се за какво ли е…

Жулиета изстена. Не усещаше никоя част от тялото си. Едва чуваше собствените си мисли. Успя да натисне копчето на микрофона, но това изсмука всичката сила, която й беше останала.

— За какво говориш, извратен шибаняк такъв?

Изплю последните думи и главата й се килна на една страна. Тялото й копнееше за сън.

— Говоря за Лукас, който ме предаде. Току-що намерихме някои твои вещи у него. От колко време той разговаря с теб? Доста отпреди да започнете да използвате сървърите, нали? Е, знаеш ли какво? Ще го изпратя по твоя път. Накрая разбрах какво си сторила, как са ти помогнали онези идиоти от Снабдяването и искам да бъдеш сигурна, напълно сигурна, че твоят приятел няма да получи такава помощ. Аз лично ще изработя неговия костюм. Аз. Ако трябва, ще работя цяла нощ. За да съм сигурен, че когато сутринта излезе навън, няма да успее дори да се доближи до онези проклети хълмове.

78

Силоз 18

Група деца трополяха надолу по стълбището, докато водеха Лукас към смъртта му. Едно от тях пищеше ужасено, но с радост, сякаш някой го гонеше. Те се спускаха все по-близо по спиралата на стълбището. Накрая се появиха и Лукас и Питър трябваше да се притиснат към едната страна, за да ги пуснат да минат.

Питър влезе в ролята си на шериф и извика на децата да се движат по-бавно и да внимават. Те се изкикотиха и продължиха лудешкото си спускане. Училището беше свършило, нямаха намерение да слушат повече възрастните.

Докато Лукас се притискаше към външния парапет, той за момент се изкуши. Свободата беше само на един скок разстояние. Смърт по негов собствен избор — беше обмислял дали да не го направи и преди, когато настроението му станеше мрачно.

Питър го дръпна настрани за лакътя, преди Лукас да успее да направи каквото и да било. Остана му само да се любува на грациозното перило от стомана, което се виеше ли, виеше надолу, въртеше се по един и същ начин и никога не спираше. Представи си как се забива в земята. Можеше да почувства вибрациите му, сякаш беше някаква космическа струна, някаква единична нишка ДНК в сърцето на силоза, по която беше полепнал целият живот.

Такива мисли му се въртяха в главата, докато изкачиха още едно ниво по пътя към неговата смърт. Наблюдаваше как заварките минаваха покрай него, някои от тях по-старателно направени от другите. Други бяха сбръчкани като белези, а няколко бяха полирани толкова гладко, че за малко щеше да ги пропусне. Всяка от тях беше подпис на своя създател. На едно място те бяха повод за гордост, на друго — набързо претупана работа в края на дългия работен ден. Някои бяха направени от сенки, които се учеха как да заваряват, а други — от професионалист с десетилетия опит, който правеше всичко да изглежда толкова лесно.