Читать «Тел» онлайн - страница 295

Щом като пролуката между изкривената стомана и стената стана достатъчно голяма, Жулиета мушна пръстите си и задърпа, като огъна защитната клетка по предния й ръб и така отдели кутията от стената и полицата, разкривайки радиостанцията под нея. На кого му трябваха ключове? Майната им на ключовете! Тя силно дръпна клетката, натисна я с цялата си тежест и като използва предната й част за опора, я изви докрай.

Скалата отпред й се стори позната. Завъртя я, за да включи захранването, и откри, че тя щракна, вместо да се завърти. Жулиета коленичи, задъхана и изтощена, по врата й се стичаше пот. Имаше друг превключвател за захранването — тя завъртя него и от високоговорителите се разнесоха статични смущения и стаята се изпълни с шум.

Другото копче. То й трябваше, него очакваше да намери. Мислеше, че връзката може да става с кабели, както беше отзад на онзи сървър, или пък с превключвател както на контролното табло на помпата, но се оказаха миниатюрни числа, разположени около ръба на едно копче. Изтощена, Жулиета се усмихна и насочи стрелката към „18“. Нейния дом. Сграбчи микрофона и натисна бутона.

— Уокър? Там ли си?

Жулиета се свлече на земята и опря гърба си в бюрото. Можеше да си представи как заспива със затворени очи и микрофон пред лицето. Разбра какво е имал предвид Лукас. Наистина беше удобно.

Натисна отново:

— Уок? Шърли? Моля ви, отговорете ми.

Радиото оживя и изпращя.

Жулиета отвори очи. Вдигна поглед към апарата, ръцете й трепереха.

Един глас попита:

— Тази ли си, която мисля, че си?

Гласът беше твърде висок, за да е на Уокър. Познаваше този глас. Откъде й беше познат? Беше уморена и объркана. Натисна бутона на микрофона.

— Тук е Жулиета. Ти кой си?

Дали беше Ханк? Помисли, че може да е Ханк. Той имаше радиостанция. Може би беше избрала напълно погрешен силоз. Може би се бе провалила.

— Трябва ми радиомълчание — нареди гласът. — Всички да се изключат. Веднага!

Дали това беше отправено към нея? Мислите на Жулиета се въртяха в кръг. Няколко гласа се обадиха, след което се чуха пропукванията на статичните смущения. Трябваше ли и тя да каже нещо? Беше объркана.

— Не трябва да предаваш на тази честота — заяви гласът. — Трябва да бъдеш осъдена на почистване за такова нещо.

Ръката на Жулиета се отпусна в скута й. Тя обезсърчено се свлече върху дървеното бюро. Позна гласа.

Бърнард.

От седмици се беше надявала да разговаря с този човек и мълчаливо се бе молила той да отговори. Но не и сега. Сега тя нямаше какво да му каже. Искаше да говори с приятелите си, да поправи нещата.

Натисна превключвателя на радиото.

— Спрете да се биете! — извика тя.

Цялата й воля беше изцедена. Цялото й желание за отмъщение. Просто искаше светът да се успокои, хората да живеят, да остареят и някой ден да подхранят корените…

— Като стана дума за почистванията — изскърца гласът, — утре ще бъде първото от многото, които предстоят. Приятелите ти са строени и готови да излязат. И мисля, че знаеш кой ще е щастливецът, който ще бъде пръв.