Читать «Тел» онлайн - страница 298

Той забави ход и Питър забави крачка заедно с него. Докато слушаха спора на Жулиета и Бърнард, всеки от двамата започна да се колебае, да се съмнява в необходимостта да се изкачва нагоре. Силата на Лукас постепенно изчезна и той реши да не скача.

И двамата мъже бяха променили решението си.

79

Силоз 17

Жулиета се събуди на пода. Някой я разтърсваше. Мъж с брада. Беше Соло. Беше припаднала в неговата стая, до бюрото му.

— Успяхме — каза той и жълтите му зъби проблеснаха.

Изглеждаше по-добре, отколкото си го спомняше. По-жив. Сега имаше чувството, че тя самата е мъртва.

Мъртва.

— Колко е часът? — попита тя. — Кой ден сме?

Опита се да седне. Усещаше всеки свой мускул разкъсан, разкачен и носещ се свободно под кожата й.

Соло отиде при компютъра и включи монитора.

— Другите си избират стаи и след това ще отидат до горните ферми — уведоми я той и се обърна да я погледне.

Жулиета разтри слепоочията си.

— Има други — тържествено заяви той, сякаш това все още беше новина.

Жулиета кимна. Имаше само един друг, за когото тя можеше да мисли точно в този момент. Припомни си сънищата — сънища за Лукас, за всички нейни приятели, затворени в килии за задържане, и за цяла стая, пълна с костюми, подготвени за всеки от тях, без някой да го е грижа дали ще чистят, или не. Това щеше да е масово убийство — знак за онези, които оставаха. Помисли за всички тела извън този силоз — силоз седемнайсет. Беше лесно да си представи какво ще последва.

— Петък е — каза Соло, след като погледна компютъра. — Или четвъртък през нощта, в зависимост какво предпочиташ. Два часът. — Той почеса брадата си. — Мислех, че сме спали по-дълго.

— Какъв ден е бил вчера? — Тя разтърси глава, в това нямаше смисъл. — В кой ден се спуснах надолу във водата? С компресора?

Мозъкът й не работеше.

Лукас я изгледа така, сякаш и на него му е минала подобна мисъл.

— Спускането беше в четвъртък. Днес е следващият ден. — Той почеса главата си. — Да започнем отначало…

— Няма време — изстена Жулиета и се опита да стане.

Соло се втурна към нея и я подхвана под мишниците.

— Лабораторията за костюми — каза тя.

Той кимна. Тя видя, че е изтощен, може би не толкова, колкото нея, но въпреки това беше готов да направи всичко за нея. Осъзнаването, че някой може да й е толкова предан, я натъжаваше.

Тя го поведе по тесния тунел. Когато се заизкачва по стълбата, цял куп болежки й напомниха за себе си. Жулиета пропълзя до залата със сървърите. Соло я последва нагоре по стълбата и й помогна да се изправи. Заедно се отправиха към Лабораторията за костюми.

— Имам нужда от цялата термоизолационна лента, с която разполагаме — обясни му тя, докато вървяха.

Мина между сървърите, като се олюляваше и се блъсна в един от тях.

— Трябва да е от жълтата макара — материала от Снабдяването, а не от червената.

— От хубавата — кимна той. — Като онази, която използвахме за компресора.

— Точно така.

Напуснаха залата със сървърите и затътриха крака по коридора. Жулиета чуваше зад завоя трополенето на краката на хлапетата и развълнуваните им викове. Беше странен звук като ехо от призраци. Но беше нещо нормално. Нещо нормално се бе върнало в силоз седемнайсет.