Читать «Тел» онлайн - страница 299

В Лабораторията за костюми остави Соло да се занимава с лентата. Той опъваше дълги парчета от нея върху една от работните маси, застъпваше краищата им и с помощта на горелка запечатваше местата на свързване.

— Да се застъпват поне на един инч разстояние — каза му тя, когато й се стори, че пести от материала.

Той кимна. Жулиета погледна към леглото си и се замисли дали да не се строполи върху него. Взе най-малкия костюм в стаята с яка, в която знаеше, че може би ще е доста трудно да се пъхне. Спомняше си колко трудно й беше да влезе в силоз седемнайсет и не искаше това да се повтаря.

— Няма да има време да направя нов превключвател за костюма, затова няма да имам радиостанция.

Прегледа костюма за почистване част по част, като махаше онези елементи, които бяха така направени, че да се повредят, и ровеше из материалите, които беше довлякла от Снабдяването, за да намери по-добър вариант на всеки от тях. Някои трябваше да бъдат уплътнени с хубавата лента.

Костюмът нямаше да изглежда толкова спретнат и стегнат, колкото онзи, който Уокър беше помогнал да направят за нея, но щеше да е далеч по-добър от онзи, който щеше да получи Лукас. Вземаше всички онези части, върху които седмици наред си беше блъскала главата, удивявайки се колко инженерна мисъл е нужна, за да направиш нещо по-нетрайно, отколкото изглежда. Пробва един уплътнител от купчината, за който не беше сигурна, като го стисна с ноктите си. Той се сцепи с лекота. Започна да рови за друг.

— Колко дълго? — попита Соло, докато шумно опъваше ново парче лента. — Един ден ли няма да те има? Една седмица?

Жулиета вдигна поглед от работната си маса и го насочи към тази, над която се трудеше Соло. Не искаше да му казва, че може и да не оцелее. Щеше да запази за себе си тази мрачна мисъл.

— Ще измислим начин да дойдем за теб — увери го тя. — Първо трябва да се опитам да спася някого.

Имаше чувството, че изрича лъжа. Искаше й се да му каже, че може да не се върне никога.

— С това? — Соло изшумоля с термоизолационната лента.

Тя кимна.

— Вратите на моя дом никога не се отварят — обясни му тя. — Не и ако не изпращат някой да почиства.

— И тук беше същото преди, когато това място беше полудяло — кимна Соло.

Жулиета объркано вдигна поглед към него и видя, че той се усмихва. Соло беше казал шега. Тя се засмя, макар да не й беше до смях, и откри, че това й помогна.

— Имаме шест или седем часа, докато онези врати се отворят — каза му тя. — И когато това стане, искам да съм там.

— И тогава какво? — Соло спря горелката и огледа свършената работа.

Вдигна поглед към нея.

— Тогава искам да видя как ще обяснят факта, че съм жива. Мисля — тя смени едно уплътнение и завъртя костюма от обратната страна, за да стигне до другия ръкав, — че приятелите ми се сражават на едната страна, а хората, които ме изпратиха тук — на другата. Всички останали гледат — това са огромната част от моя народ. Те са твърде уплашени, за да вземат страна, което на практика означава, че все едно ги няма.