Читать «Тел» онлайн - страница 294

Тръгна с олюляване по коридора. Зрителното й поле толкова се беше стеснило, че сякаш можеше да вижда само през отвора на някаква тръба — всичко останало беше размазано и се въртеше.

Рамото й закачи стената. Ходенето изискваше усилия. Искаше само да се обади на Лукас, да чуе гласа му. Представи си как заспива зад онзи сървър и върху нея духа топлият въздух от вентилаторите му, а слушалките са притиснати плътно към ушите й. Той можеше да й шепне за далечните звезди, докато тя спеше в продължение на дни и дни…

Но Лукас щеше да почака. Той беше заключен и в безопасност. Разполагаше с цялото време на света, за да му се обади.

Вместо това тя зави към Лабораторията за костюми, дотътри се до стената с инструменти, като не се осмели да погледне към леглото си. Един поглед към него и щеше да се събуди на следващия ден, който и да беше той.

Грабна клещите за рязане на болтове и се готвеше да излезе, но се върна и взе малкия ковашки чук. Инструментите бяха тежки, но беше приятно да ги усеща в ръцете си. Те ги дърпаха надолу, опъваха мускулите й и я притискаха към земята, като така я правеха по-устойчива.

В края на коридора тя натисна с рамо тежката врата на залата със сървърите. Натиска я, докато не помръдна със скърцане. Открехна се едва-едва, колкото да може да се промуши през нея. Жулиета бързаше към стълбата, колкото й позволяваха скованите й мускули. Влачеше крака с цялата скорост, на която беше способна.

Решетката беше на мястото си. Махна я и спусна инструментите долу. Вдигна се голям шум. Не я беше грижа — не можеха да се счупят. Спусна се. Ръцете й бяха хлъзгави, закачи едно стъпало с брадичката си, подът се приближаваше по-бързо, отколкото очакваше.

Спусна се към пода, просна се върху него и удари единия си пищял в чука. Беше необходимо усилие на волята и истинско чудо, за да се изправи, но тя го стори.

Тръгна по коридора и покрай малкото бюро. Там имаше стоманена клетка с голяма радиостанция в нея. Спомни си времето, когато беше шериф. В кабинета й имаше точно такава радиостанция. С нея се обаждаха на Марнс, когато патрулираше. Обаждаха се и на Ханк и заместник Марш. Но тази беше различна.

Остави чука и захвана една от пантите с челюстите на клещите. Да ги стисне, изискваше твърде много усилия. Ръцете й се тресяха.

Жулиета застана така, че една от дръжките опря в шията й и се намести между ключицата и рамото й. Тя хвана другата дръжка с две ръце и дръпна към себе си да затвори клещите. Стисна с тях. Усети ги да помръдват.

Чу се силно пукане и дрънченето на сцепена стомана.

Жулиета се премести при другата панта и направи същото. Ключицата я болеше там, където се беше забила дръжката. Имаше усещането, че тя ще се счупи, а не пантата.

Отново се чу силно пукане на метал.

Жулиета сграбчи стоманената решетка и дръпна. Пантите се измъкнаха от плочата, на която бяха монтирани. Тя трескаво се опита да се добере до наградата в клетката. Мислеше си за Уокър и за цялото си семейство, за всички свои приятели и за хората, които беше чула да крещят. Трябваше да ги накара да спрат да се бият. Да накара всички да спрат войната.