Читать «Тел» онлайн - страница 293

На следващата площадка тя отново докосна хълбока си, където под кожата се намираше нейният имплант за контрол на раждаемостта. Тези неща придобиваха смисъл в светлината на онова, което виждаше в силоз седемнайсет. Толкова много неща от предишния й живот придобиваха смисъл. Сега откриваше някаква последователност, някаква логика в неща, които някога й се бяха стрували ненормални. Разходите за изпращане на електронно съобщение, разстоянието между нивата, единственото тясно стълбище, ярките цветове за хората, вършещи определена работа, разделянето на силоза на секции, създаването на взаимно недоверие… — всички тези неща са били замислени по този начин. Тя беше откривала загатвания за това, но така и не беше установила причината. Сега този празен силоз и присъствието на децата разкриваха тази причина. Оказваше се, че някои уродливи неща изглеждат още по-зле, когато биват поправени. Някои заплетени възли придобиват смисъл само когато бъдат разплетени.

Отнасяше се, докато се изкачваше. Отнасяше се, за да избяга от болката в мускулите и от премеждията, през които трябваше да премине този ден. Когато най-сетне стигна до трийсетите етажи, този факт, макар и да не сложи край на мъките й, все пак й помогна да се съсредоточи. Спря да проверява толкова често радиостанцията. Статичните смущения така и не се променяха, а сега тя имаше друга идея как да се свърже с Уокър. Нещо, което трябваше да се сети по-рано — начин, по който да заобиколи сървърите и да се свърже с другите силози. Решението през цялото време е било пред очите на Соло и пред нейните. Имаше известно съмнение, че може и да греши, но защо иначе биха заключили радиостанция, която вече е заключена, по два други начина? В това имаше смисъл само ако устройството е извънредно опасно. И тя се надяваше да е точно такова.

Достигна трийсет и петия етаж смъртно уморена. Никога не беше изтормозвала толкова много тялото си, дори и когато правеше тръбопровода за малката помпа, нито пък по време на придвижването си през външния свят. Само волята й помагаше да повдига крак, да стъпва на него, да го изправя, след което да се издърпва с ръка и да се навежда напред, за да се хване отново. Крачка по крачка. Палецът й се удари в следващото стъпало — едва успяваше да повдигне обувката си достатъчно високо. Залените аварийни светлини не й позволяваха да прецени колко време е изминало. Нямаше представа дали е дошла нощта и кога ще настъпи утрото. Часовникът й ужасно й липсваше. Единственото, с което беше разполагала през последните дни, беше ножът. Тя се засмя на тази промяна — че вместо да брои секундите от живота си, тя трябваше да се бори за всяка една от тях. Трийсет и четвъртият. Изкушаваше се да се строполи върху стоманената решетка, да заспи, да се свие, както през първата нощ в това място — просто благодарна, че е жива. Вместо това дръпна вратата, изненадана от усилието, което й костваше да го направи, и пристъпи в цивилизацията. Светлина. Енергия. Топлина.