Читать «Тел» онлайн - страница 292

Лукас…

И тогава Жулиета си спомни.

Радиостанцията в бърлогата на Соло. Какво беше казал Лукас една нощ? Разговаряха късно вечерта и той беше казал, че му се иска да може да говори с нея от долу, където било по-удобно. Не беше ли това мястото, където той получаваше новини за бунта? Това ставаше по радиостанцията. Същата като онази в стаята на Соло под сървърите, заключена в клетката, ключа за която той така и не беше открил.

Жулиета се обърна към групата. Те спряха да се изкачват, хванаха се за парапета и впериха погледи в нея. Хелена, младата майка, която дори не знаеше на колко години е, се опита да успокои бебето, което се разплака. Невръстното дете, което нямаше име, предпочиташе люлеенето при изкачването.

— Трябва да се кача горе — каза им тя и погледна Соло. — Как се чувстваш?

— Аз ли? Добре съм.

Не изглеждаше добре.

— Можеш ли да ги качиш до горе? — Тя кимна към Риксън. — Добре ли си?

Момчето наведе брадичка. Съпротивата му сякаш се беше сломила по време на изкачването, особено при спиранията за ходене до тоалетна. В същото време по-малките деца бяха силно развълнувани, че виждат нови части от силоза, че могат да говорят на висок глас, без да им се случат ужасни неща. Започваха да осъзнават, че са останали само двама възрастни и нито един от тях не изглежда чак толкова лош.

— На петдесет и шестия етаж има храна — каза тя.

— Числата… — Риксън поклати глава. — Аз не…

Разбира се. Защо му беше да брои?

— Соло ще ви покаже къде е — увери го тя. — Отсядали сме там и преди. Храната става. Има и консерви. Соло? — Тя изчака, докато той вдигна поглед към нея — очите му вече не бяха толкова изцъклени. — Трябва да се обадя на едни хора, разбираш ли? На приятелите ми. Трябва да разбера дали са добре.

Той кимна.

— Ще се оправите ли, момчета? — Не искаше да ги оставя, но трябваше да го направи. — Утре ще се опитам да се върна долу при вас. Изкачвайте се полека, разбрахте ли? Няма нужда да бързаме да се приберем у дома.

У дома. Примирила ли се беше вече с това?

Всички от групата й отвърнаха с кимвания. Едно от малките момчета извади бутилка с вода от чантата на другото и развинти капачката й. Жулиета се обърна и започна да се изкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж, макар краката й да я молеха да не го прави.

Беше стигнала до четирийсетите етажи, когато й мина през ума, че може и да не успее. Потта, в която беше обляна, смразяваше кожата й. Краката вече не я боляха — просто бяха станали безчувствени от умора. Откри, че се движи напред по-скоро благодарение на ръцете си — лепкавите й длани се вкопчваха в парапета и я издърпваха поредните две стъпала нагоре.

Дишането й беше накъсано, така беше от последните шест нива. Зачуди се дали подводното й премеждие не е увредило дробовете й. Дали изобщо това беше възможно? Баща й щеше да знае. Тя си помисли какво би означавало да прекара останалата част от живота си без доктор, зъбите й да станат толкова жълти като на Соло, да се грижи за деца и да внимава да не се появят още бебета, поне не и докато децата не пораснат достатъчно.