Читать «Тел» онлайн - страница 290

— Да, сър.

— Отлично. Това ли е всичко, което искаше да знаеш за въпросното досие?

Лукас кимна.

— Добре. Така или иначе май ще се наложи да четеш нещо друго — усмихна се Бърнард и мустакът му се изви нагоре.

Сетне се обърна да си върви.

— Били сте вие, нали?

Бърнард спря, но не се обърна.

— Онзи, който е убил Джордж Уилкинс. Били сте вие, нали?

— Има ли значение?

— Да. Има значение за… за мен… Това означава…

— Или за твоя приятел? — Бърнард се обърна с лице към него.

Лукас почувства как в стаята стана по-топло.

— Да не си променил решението си, синко? За тази работа? Сгреших ли с теб? Защото ми се е случвало да греша преди.

Лукас преглътна.

— Просто искам да знам дали и аз ще трябва някога да направя нещо подобно… Искам да кажа, след като съм сянка за…

Бърнард направи няколко крачки към него. Лукас усети, че в отговор отстъпи половин крачка назад.

— Не мислех, че греша с теб. Но съм сгрешил, нали? — Бърнард поклати глава възмутено и добави ядно: — По дяволите!

— Не, сър. Не сте сбъркали. Мисля, че просто от твърде дълго съм тук. — Лукас отметна назад косата от челото си, главата го сърбеше и имаше нужда да отиде до тоалетна. — Може би просто ми трябва малко въздух, нали разбирате? Да се прибера за малко у дома. Да спя в леглото си. Колко време мина? Може би месец? Колко трябва да…?

— Искаш да излезеш от тук?

Лукас кимна.

Бърнард сведе поглед към обувките си и сякаш за момент обмисли желанието му. Когато вдигна очи, в тях имаше тъга и влага, а мустаците му бяха клюмнали.

— Това ли искаш? Да се махнеш от тук?

Той помръдна ръцете си, пъхнати в гащеризона.

— Да, сър — кимна Лукас.

— Кажи го.

— Искам да изляза от тук. — Лукас хвърли поглед към тежката стоманена врата зад Бърнард. — Моля. Искам да ме пуснете навън.

— Навън.

Лукас поклати раздразнено глава. По бузата му се стичаше пот, която следваше линията на челюстта му. Той изведнъж се почувства много изплашен от този човек, който му напомни още повече за баща му.

— Моля ви — повтори Лукас. — Просто започвам да се чувствам като затворен в клетка. Моля ви, пуснете ме навън.

Бърнард кимна. Бузите му помръднаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Лукас никога не беше виждал подобно изражение на лицето му.

— Шериф Билингс, там ли си?

Малката му ръка се появи от гащеризона му и вдигна радиото до тъжния му потрепващ мустак.

Гласът на Питър изпращя в отговор.

— Тук съм, сър.

Бърнард щракна предавателя.

— Чу човека — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Лукас Кайл, инженер първи клас от Информационния отдел, каза, че иска да излезе навън…

77

Силоз 17

— Ало? Уок? Шърли?

Жулиета викаше по радиостанцията, а сираците и Соло я наблюдаваха от няколко стъпала по-надолу. Беше превела бързо децата през фермите, по пътя набързо се бяха запознали, като тя през цялото време проверяваше радиостанцията. Бяха минали няколко нива. Останалите крачеха бавно подире й и все още нямаше никаква вест, след като връзката беше прекъсната. Последните думи на Уокър бяха заглушени от оръжейна стрелба. Тя продължаваше да мисли, че трябва просто да се качи по-нависоко и да опита още веднъж. Провери лампичката до бутона за включване, за да се увери, че батерията не е изтощена, увеличи звука, докато не чу статичните смущения, и разбра, че устройството работи. Натисна бутона. Смущенията изчезнаха. Радиото я очакваше да заговори.