Читать «Тел» онлайн - страница 282

— Никога! — изпищя момичето и изпъна шия от усилието. — Те са мъртви!

Устата му остана отворена, брадичката му трепереше. Сухожилията на детската му шия изпъкнаха.

По-голямото момче се обърна и изгледа гневно момичето — явно искаше да я накара да млъкне. Жулиета все още се опитваше да осъзнае, че това са обикновени деца. Беше наясно, че не е възможно те да са сами. Някой беше нападнал Соло.

Сякаш в отговор на мислите й погледът й беше привлечен от гаечния ключ, който лежеше на пода. Беше този на Соло. Отличаваше се с петната ръжда по него. Как беше възможно това? Соло беше казал…

И Жулиета си спомни какво й беше казал той. Тя осъзна, че тези деца, този младеж са на същата възраст, на която е бил той, когато е останал сам. Дали последните оцелели от дълбоко долу не бяха загинали едва наскоро, но не и преди да оставят нещо след себе си?

— Как се казваш? — обърна се тя към момчето, свали ножа и му показа другата си ръка, след което добави: — Аз съм Жулиета.

Понечи да добави, че е дошла от друг силоз — от един по-нормален свят, — но не искаше да ги обърка и изплаши.

— Риксън — изръмжа момчето и изду гърди. — Баща ми беше Рик, водопроводчикът.

— Рик, водопроводчикът — кимна Жулиета.

Край една от стените върху висока купчина от припаси и събрани вехтории тя забеляза откраднатата чанта с вещи. Резервният й кат дрехи се подаваше от отворения капак. Хавлиената й кърпа трябваше да е вътре. Тя запристъпва към чантата, без да изпуска от поглед децата, сгушени заедно върху импровизираното легло — гнездото на групата, — като особено внимаваше за по-голямото момче.

— Виж, Риксън, искам да си съберете нещата — подхвана тя, като коленичи до чантата си и затърси вътре кърпата.

Намери я, издърпа я и разтърка с нея влажната си коса — лукс, който не се поддаваше на описание. Нямаше начин да остави тук тези хлапета. Обърна се с лице срещу останалите деца с кърпа около врата. Очите на всички бяха приковани в нейните.

— Хайде — подкани ги тя, — събирайте си нещата на едно място. Няма да живеете по този начин…

— Просто ни остави — каза по-голямото момиче.

Двете момченца обаче бяха станали от леглото и ровеха из купчината с вещи. Гледаха несигурно ту момичето, ту Жулиета.

— Върни се там, откъдето си дошла — настоя Риксън. — Вземи си шумните машини и си отивай.

Значи за това беше всичко. Жулиета си спомни гледката на прекатурения компресор, който сякаш беше нападнат по-ожесточено, отколкото самият Соло. Тя кимна към двете по-малки момчета, които прецени, че са десетина-единайсет години.

— Хайде — каза им. — Ще помогнете на мен и на приятеля ми да се приберем у дома. Там имаме хубава храна, истинско електричество, топла вода. Съберете си нещата…

Най-малкото момиче изпищя при тези думи — ужасяващ тънък писък, същият, който Жулиета беше чула от тъмния коридор. Риксън крачеше напред-назад и хвърляше погледи към нея и към гаечния ключ на пода. Жулиета се приближи до леглото да успокои момиченцето, когато осъзна, че не то беше изпищяло.

Нещо помръдна в ръцете на по-голямото момиче.