Читать «Тел» онлайн - страница 283

Жулиета застина до леглото.

— Не — прошепна тя.

Риксън пристъпи към нея.

— Стой си на мястото! — нареди му тя и насочи върха на ножа към него.

Той погледна раната на крака си и се отказа. Двете момченца застинаха, както пълнеха чантите си. Нищо в стаята не помръдваше с изключение на бебето, което ревеше и мърдаше с ръце и крака в прегръдките на момичето.

— Това дете ли е?

Момичето изви рамене. Държеше се като майка, но не можеше да е на повече от петнайсет. Жулиета не знаеше, че това е възможно. Зачуди се дали затова не им слагат имплантите толкова рано. Ръката й се плъзна към хълбока, сякаш за да докосне мястото, да разтрие издутината под кожата й.

— Просто си върви — изхленчи младежът. — Бяхме си добре без теб.

Жулиета свали ножа. Почувства се странно, но й се струваше, че не е редно да се приближи до леглото с оръжие в ръка.

— Мога да ви помогна — каза тя, като се обърна, за да се увери, че момчето я е чуло. — Работех на място, където се грижеха за новородените. Позволете ни…

Тя протегна ръце. Момичето се отдръпна още повече към стената, закривайки детето от нея.

— Добре. — Жулиета вдигна ръце и показа дланите си. — Но вие няма да живеете повече така. — Тя кимна към момченцата и се обърна към Риксън, който не беше помръднал. — Никой от вас. Никой не трябва да изживява дните си така, дори и да са му последните.

Тя кимна сякаш на себе си. Беше взела решение.

— Риксън? Събери си нещата. Само най-необходимите. Ще се върнем за останалото. — Тя посочи с брадичка малките момчета и видя, че гащеризоните им са прокъсани на коленете и краката им са покрити с мръсотия от фермите.

Те възприеха това като разрешение да продължат да си събират багажа. И двамата сякаш горяха от желание някой друг да командва — може би който и да е друг освен брат им, ако голямото момче им беше брат.

— Кажете ми имената си — подкани Жулиета двете момичета, сядайки до тях на леглото, докато останалите ровеха из нещата си. Тя се мъчеше да остане спокойна, да не се поддаде на отвращението от това, че деца имат деца.

Бебето се разрева от глад.

— Тук съм, за да ви помогна — увери Жулиета момичето. — Мога ли да го видя? Момиче ли е или момче?

Младата майка отпусна ръце. Одеялото в тях се разгъна и разкри примижалите очички и свитите червени устни на бебето, което беше на не повече от няколко месеца. То размахваше ръчичка към майка си.

— Момиче — нежно отвърна тя.

По-малкото момиче надникна иззад майка си към Жулиета.

— Дала ли си й име?

— Още не — поклати глава тя.

Зад гърба й Риксън смъмри двете момчета. Явно се опитваше да ги накара да не спорят за нещо.

— Името ми е Елийс — представи се по-малкото момиче и главата му се показа отстрани на другото момиче. — Един зъб ми се клати — каза Елийс и посочи устата си.

Жулиета се засмя.

— Мога да ти помогна да се справиш с това. — Тя се възползва от възможността и стисна ръката на момиченцето.

В главата й проблеснаха спомени от детството й в яслите на баща й, спомени за разтревожените родители, за скъпоценните деца, за всички надежди и мечти, които онази лотария беше създала и унищожила. Мислите на Жулиета се насочиха към брат й, на когото не беше писано да живее, и очите й се напълниха със сълзи. През какво е трябвало да преминат тези деца? Соло поне беше имал нормален живот преди. Знаеше какво означава да живееш в свят, където човек може да се чувства в безопасност. А как бяха пораснали тези деца? Какво бяха видели? Тя почувства как я изпълва силно съжаление към тях. Съжаление, което граничеше с мисълта, че по-добре никога да не се бяха раждали, което веднага беше заменено с чувство на вина, че такова нещо изобщо й е минало през ума.