Читать «Тел» онлайн - страница 280

Но ако имаше повече от един човек? Възможно ли беше група хора да оцелеят толкова дълго? Колко души биха успявали да се промъкват незабелязани? Силозът беше огромно място, но двамата със Соло бяха прекарали седмици дълбоко долу, като на няколко пъти влизаха и излизаха от тези ферми. Не можеше да са повече от двама, и то на средна възраст. Соло беше споменал, че мъжът е на неговата възраст. Не можеше да е другояче.

Тези и много други мисли преминаваха през главата й и я убеждаваха, че няма от какво да се страхува. Трепереше, но усещаше прилив на адреналин. Беше въоръжена. Листата на подивелите, занемарени растения докосваха лицето й. Жулиета премина през тази гъста външна преграда и тутакси попадна на нещо.

Фермите тук бяха различни. Поддържани. Укротени. Наскоро за тях бе полагала грижи човешка ръка. Жулиета усети едновременно страх и облекчение — тези две противоположности бяха усукани заедно както стълбището и парапета. Не искаше да е сама, не искаше този силоз да е толкова изоставен и празен, но не искаше и да я нападнат. Едната половина от нея изпитваше нужда да извика, да каже на онзи, който беше там, вътре, че няма да му навреди. Другата половина хвана по-здраво дръжката на ножа, стисна тракащите си зъби и започна да я умолява да се обърне и да побегне.

В края на добре поддържаната станция за растеж коридорът завиваше в мрака. Тя надникна към неизследваната територия зад ъгъла. Към другия край на силоза се простираше дълъг отрязък мрак. В далечината се виждаше друг проблясък светлина, който вероятно идваше от поредната станция за посеви, черпеща енергия от Информационния.

Тук имаше някой. Знаеше го. Усещаше същите очи, които беше усещала седмици наред. Можеше да почувства чуждите шепоти по кожата си. Но този път тя не си въобразяваше. Нямаше нужда да се бори с усещането си или да си мисли, че полудява. С готов за нападение нож и с мисълта, че за щастие тя е между този някой и беззащитния Соло, Жулиета бавно, но смело тръгна по тъмния коридор, като подминаваше отворени офиси и стаи за дегустация от двете му страни. Подпираше се с една ръка на стената, за да се води по нея и да пази равновесие…

Внезапно спря. Нещо не беше наред. Дали беше чула нещо? Някой, който плаче? Тя се върна до предишната врата, едва успя да я различи пред себе си и установи, че е затворена. Единствената врата, която се виждаше в тази зала, беше затворена.

Тя отстъпи от нея и коленичи. Отвътре се чуваше шум. Беше сигурна в това. Нещо, наподобяващо тихи ридания. Когато вдигна поглед, видя на бледата светлина, че някои от проводниците над главата й се отклоняват под прав ъгъл и пълзят по стената над вратата.